Том Клэнси - Огледален образ

Докато си говореха така, радистът Иши Хонда се приближи откъм задната част на фюзелажа. Ветеран от „Защитник“ и носител на черен колан по джудо с майка от Хаваите и баща японец, ниският и изглеждащ като момченце Хонда, отговаряше за комуникациите, докато редник Джони Пъкет, който беше ранен в Северна Корея, се върнеше отново в строя.

Хонда подаде на Скуайърс слушалката на приемника за секретна сателитна връзка, който носеше в раницата на гърба си:

— Сър, обажда се генерал Роджърс.

— Благодаря. — Скуайърс бързо преглътна хапката си и взе слушалката: — Подполковник Скуайърс слуша, генерале.

— Подполковник, по всичко изглежда, че групата ти ще се насочи към целта, без да се правите на туристи.

— Разбрано.

— Преди да кацнете, ще получите подробни указания. Те ще съдържат мястото на тръгване, вида на транспорта, мястото на проникване и времетраенето, макар че няма да сме в състояние да ви кажем съвсем точно какво трябва да търсите. Всичко, което знаем, ще го имате в доклада, включително и мястото, където е бил убит агентът на МИ-6. Руснаците са отстранили също един от информаторите му и са по следите на другия.

— Не взимат пленници, а?

— Така е. Сега да ви кажа още нещо. Аз го приемам със смесени чувства, но се оказва, че ще имате нов сътрудник — британски агент със звънко име.

— Аз познавам ли го? — попита Скуайърс.

— Той е тя — отвърна Роджърс. — Ще накарам Боб Хърбърт да ти изпрати справката й заедно с данните за спътника за връзка. Междувременно прегледай списъка на Маккаски за непромокаемото облекло и оборудване, което имате на борда. Ако има още нещо, което смятате, че ще ви бъде необходимо, той ще поръча да ви бъде осигурено и да ви чака в Хелзинки. И, Чарли…

— Да, сър?

— Кажи на всички, че ви пожелавам късмет и успех.

— Прието. — Скуайърс прекрати разговора.

Понеделник, 11:00 часа вечерта, Санкт Петербург

— Три… Две… Едно. Включени сме…

Когато Юрий Марев заговори, нямаше викове, нито усмивки, докато генерал Орлов, който се разхождаше зад дъгата от компютри, одобри с кимване влизането на руския оперативен център в действие. Броенето бе извършено без засечка и докато дългият ден за повечето хора завършваше, Орлов имаше чувството, че неговият едва сега започва. Бе поискал да се запознае с всички данни, които ще дойдат през следващия час и които той щеше да прегледа заедно с ръководителите за сателитно наблюдение, метеорология, клетъчна и радиокомуникация, оперативна връзка, шифроване и компютърни анализи, прехващане на образи и информация. Това бяха ръководителите на всички отдели за смяната от четири до полунощ — екипа от титуляри, който обработваше множеството данни, идващи в центъра по времето на редовната смяна от осем часа сутринта до четири следобед във Вашингтон. Щяха да присъстват и заместниците им, които поемаха работата от полунощ до осем часа сутринта. Щеше да бъде, разбира се, и Рузки не само като заместник на Орлов, но и като офицер за връзка с военните. Рузки отговаряше не само за анализирането на идващата от военното разузнаване информация и предаването й към въоръжените сили на страната и правителството, но и за командването на ударната група със специално предназначение, придадена на разположение на центъра за специални мисии.

Орлов погледна към Рузки, който стоеше зад ефрейтор Ивашин. Ръцете на полковника бяха зад гърба му и той явно мълчаливо се възхищаваше на безмълвната работа на системата. Той напомняше на Орлов за Никита, когато го беше завел за първи път да разгледа ракетите и космическите кораби в Звездното градче. Момчето беше толкова възбудено, че не знаеше къде да погледне по-напред. Орлов обаче бе наясно, че това много скоро ще се промени.

Щом центърът бе обявен за действащ, Орлов се приближи до Рузки. Полковникът изчака един миг, преди да се обърне и да козирува бавно.

— Полковник Рузки — каза генералът, — бих искал да ми кажете къде точно се намира моят син. Цялата информация може да бъде кодирана. Не е нужно да вписвате заповедта.

Рузки се поколеба за миг, като явно се опита, но не успя да разбере мотивите за искането на Орлов.

— Слушам — отговори той.

Рузки заповяда на Ивашин да се свърже с базата на остров Сахалин и да поиска информация от сержант Наговин. Всички връзки бяха по код „Молив две-пет-три“ — буквите трябваше да бъдат изтрити, преди да могат да бъдат разкодирани. В този случай всяка втора буква от думата в кода бе фалшива, както и всяка пета дума, с изключение на третите букви на всяка от фалшивите думи, които представляваха първата буква на следващата дума.