Том Клэнси - Огледален образ

Ивашин получи отговор след по-малко от две минути и компютърът му веднага го разкодира.

Все още с ръце зад гърба си, Рузки се наведе към екрана и прочете:

— Младши лейтенант Орлов и групата му от девет войника от спецчастите са пристигнали във Владивосток и очакват по-нататъшни инструкции. — Рузки хвърли остър поглед към Орлов. — Генерале — заговори той напрегнато, — това някаква маневра ли е?

— Не, полковник.

Челюстите на Рузки се стегнаха и отпуснаха няколко пъти. Орлов изчака няколко дълги секунди, за да бъде сигурен, че полковникът е достатъчно умен да не покаже неподчинение и да не реагира, че не е бил уведомен за военно придвижване. Рузки вероятно се чувстваше унижен пред останалата част на персонала, но остана мълчалив.

— Елате в кабинета ми, полковник — каза Орлов и се обърна. — Аз ще ви запозная със задачата на спецотряда от Сахалин.

Генералът чу как Рузки тропна с токове зад гърба му. Щом вратата се затвори зад тях, Орлов седна зад бюрото си и погледна към стоящия пред него полковник.

— Вие знаете за доставката за министър Догин на борда на частния самолет, нали? — попита Орлов.

— Тъй вярно.

— С нея има проблем — продължи Орлов. — Повреда в единия двигател. Самолетът не може да продължи полета си. Поради лошото време и липсата на самолети аз разпоредих товарът да бъде прехвърлен във влака, който контраадмирал Пашченко ни е дал на разположение.

— От Владивосток до Москва влакът ще пътува четири или пет дни — каза Рузки.

— Само че той няма да върви по този маршрут. Моят план е просто да се изнесе товарът от Владивосток и да се откара до място, откъдето ще може да бъде превозен по въздух. Мисля, че ще имаме възможност да осигурим хеликоптер от летището Бада, който да пресрещне влака в Бира. Това е само на седемстотин и петдесет километра от Владивосток, но изглежда достатъчно далеч на запад, за да не попада в района на бурята.

— Вие сте свършили вече по-голямата част от работата. Какво ще искате от мен да направя още? — попита Рузки.

— Всъщност нищо — каза Орлов. — Но на първо място, полковник, искам да знам от кого сте научили за товара.

Рузки отговори спокойно:

— От министъра.

— Той направо с вас ли се свърза?

— Тъй вярно. Мисля, че по това време вие сте си били вкъщи на вечеря.

Генералът се изви към компютъра си и погледна файла със записите за деня.

— Ясно. Но вие сте записали доклада си, за да го видя аз после…

— Не.

— Защо не, полковник? Да не сте били твърде зает?

— Министърът не желаеше този случай да бъде записан в документацията на центъра.

— Значи министърът не бил пожелал — изсъска Орлов. — Няма ли действаща заповед всяка задача, поставена от началството, да бъде записвана?

— Тъй вярно.

— Значи вие сте свикнали да поставяте желанията на цивилните над военните?

— Съвсем не, господин генерал.

— Аз отговарям за центъра — натърти Орлов. — Ние сме автономна база, обслужваща всички сектори на правителството и въоръжените сили. А вие какво правите, полковник? Да не би да работите само за Министерството на вътрешните работи?

Рузки задържа отговора си за миг:

— Не, господин генерал.

— Добре. Защото, ако последва друг подобен случай, ще трябва да ви уволня. Ясно ли е?

Квадратната брада на Рузки бавно се помръдна:

— Тъй вярно. Ясно ми е, господин генерал.

Орлов въздъхна дълбоко и започна да преглежда записите от деня. Той знаеше, че Рузки никога няма да му се противопостави открито, но реакция ще последва. Беше го притиснал до стената и бе готов да понатисне още малко. Рузки трябваше да направи нещо.

— Министърът казал ли ви е още нещо, полковник? Като например какво съдържа товарът?

— Не.

— Ако министър Догин ви беше инструктиралите щяхте ли да скриете и тази информация от мен?

Рузки се вгледа в началника си:

— Не и ако информацията засяга този център, господин генерал.

Орлов остана мълчалив, защото не успя да намери собствения си запис за разговора с Догин. Той се върна отново към 8:11 часа, когато си спомняше, че лично бе направил записа. Мястото беше празно.

— Има ли нещо нередно, господин генерал? — попита Рузки.

Орлов претърси целия файл само за да се увери, че не е пропуснал записа. Външно запазил спокойствие, той беше разярен, когато не откри никъде нищо за гълфстрийма.

— Не — твърдо каза Орлов. — Няма нищо нередно. Записал съм заповедта на неподходящо място. Когато свършим, ще я прехвърля. — Той се облегна назад, но междувременно забеляза доволното трепване в крайчеца на устните на Рузки. — Мисля, че поговорихме достатъчно по този въпрос и се надявам, че моите намерения вече са ви ясни.