Том Клэнси - Огледален образ

Много от руските ръководители бяха работили добре, за да направят града съставна част от търговския обмен в тихоокеанския регион, но с новото му отваряне в него дойдоха гангстери от Русия и целия свят, привлечени от валутата и стоките, които влизаха в пристанището както законно, така и нелегално.

Летището на Владивосток се намира на около тридесет километра северно от града. Оттам до железопътната гара, която е в центъра малко на север от натоварената улица „Октябр“ има около час път.

Когато пристигна с групата си на летището, лейтенант Орлов бе посрещнат от куриер от щаба на контраадмирала. Младият пратеник подаде на офицера запечатан плик с инструкции да се обади на полковник Рузки, за да получи заповедта си. Тъй като от сивото небе започна да прехвръква сняг, Никита притича до строената пред острия нос на хеликоптера Ми-6 група. Ми-6 бе най-големия хеликоптер в света с възможност да вози седемдесет души на повече от хиляда километра разстояние. Войниците бяха облечени в бели камуфлажни облекла със свалени качулки. Бяха оставили раниците си до краката. Всеки от тях бе въоръжен със стандартното оръжие за спецчастите: автомат и четиристотин патрона, нож, шест ръчни гранати и пистолет Р-6 със заглушител. Самият Никита носеше автомат с късо дуло АКР само със 160 патрона, който беше стандартното оръжие на офицерите.

Никита заповяда на радиста си да разопакова параболичната чиния. След по-малко от минута той говореше по секретната линия с полковник Рузки.

— Лейтенант Орлов се обажда по ваша заповед.

— Лейтенант, радвам се да те чуя след толкова години — каза Рузки. — За мен е удоволствие да работя с теб.

— Благодаря. За мен също.

— Чудесно — продължи полковникът. — Какво знаеш за мисията си, Орлов?

— Засега нищо.

— Много добре. Виждаш ли гълфстрийма на пистата за кацане?

Никита се извърна на запад под снежинките и видя спрелия върху пистата самолет:

— Тъй вярно.

— Маркировка?

— Н2692А.

— Правилно. Помолих контраадмирал Пашченко да изпрати конвой. Там ли е?

— Виждам четири камиона да чакат до самолета.

— Прекрасно. Трябва да свалите товара от самолета, да го натоварите в камионите и да се качите на влака, който ви чака на гарата в града. Във влака ще има само машинист. Щом натоварите, ще тръгнете с влака на север. Ориентировъчната ви цел е Бира, въпреки че потвърждението ще получите, когато тръгнете. Ти си командир на влака и ще трябва да вземеш мерките, които считаш за необходими, за да пристигне товарът до крайната си цел.

— Разбирам и ви благодаря — каза Никита.

Той нито попита какъв е товарът, нито пък това го интересуваше. Щеше да се отнася с него толкова внимателно, все едно че се състои от ядрени бойни глави, а пък и бе напълно възможно да е точно така. Бе чувал, че има проект Приморска област, част от която беше и градът, да се превърне в независим от Русия в политическо и икономическо отношение район. Така че това би могло да бъде предварителна стъпка на новоизбрания президент Жанин за разоръжаване на района.

— Ще влизаш във връзка с мен при преминаването на всяка гара по Транссибирската магистрала — продължи Рузки. — Но ти повтарям, лейтенант: трябва да вземеш всички и всякакви мерки, за да опазиш товара си.

— Разбрано, господин полковник.

Когато върна телефонната слушалка на оператора, лейтенантът заповяда на хората си да започнат работа. Те взеха оръжието си и затичаха към гълфстрийма, който почти бе закрит от погледа им от все по-сгъстяващия се снеговалеж.

Вторник, 11:09 часа вечерта, Москва

Никога досега Андрей Волков не беше се чувствал толкова самотен и изплашен. Дори и когато беше най-зле в Афганистан, приятелите му — войници като него — бяха наблизо и заедно преживяваха трудностите. Когато за първи път с него се свърза „П“, за да му предложи да работи за МИ-6, той почувства, че му се повдига при мисълта да предаде страната си. Но се самоуспокои с факта, че и неговата страна го бе изоставила след войната, а сега ще има нови приятели както в Англия, така и тук, в Русия, макар да не знаеше кои са те. Разбираше, че никой няма да спечели, ако бъде хванат и започне да издава имената на останалите шпиони. Но му бе достатъчно да знае, че сега вече принадлежи към нещо, и това съзнание го поддържаше през тежките години, когато бе принуден да се справя с последиците от счупения в окопите по време на войната гръбнак.

Само че сега, когато приближаваше към гарата, високият слаб младеж не усещаше нищо подобно. Бе изненадан по време на вечерята от бипването на телефона, който му бе дал Фийлдс-Хътън. Той бе скрит в уокмен — една вещ толкова ценена в Русия, че му даваше възможността да го носи винаги със себе си. Безименният контактьор го бе информирал за смъртта на Фийлдс-Хътън и още един агент и му бе казал да се опита да се придвижи до Санкт Петербург в рамките на следващите двадесет и четири часа. А там да чака за нови инструкции. Докато се преобличаше забързано в костюма и прибираше в джобовете си само уокмена и валутата, която Фийлдс-Хътън му бе дал за подобни спешни случаи, Волков вече не се чувстваше така, като че ли цяла Англия го подкрепя. Отиването в Санкт Петербург щеше да бъде самостоятелна и трудна задача и той даже не знаеше дали ще бъде в състояние да я изпълни. Не притежаваше лека кола, а да пътува със самолет, излитащ даже от някое от малките летища като Биково, беше рискована работа. Името му щеше да бъде записано на гишето, а милицията би могла да му поиска и паспорта. Единствената възможност оставаше да се качи на влака за Санкт Петербург.