Том Клэнси - Огледален образ

— Съвсем, господин генерал.

— Искам да информирате министър Догин за намеренията ми и да се заемете лично с операцията. Моят син ви уважава и аз съм уверен, че вие и сега ще работите с него толкова добре, както и в миналото.

— Слушам. — Рузки козирува. — Той е добър офицер.

Телефонът бипна и Орлов освободи полковника, докато вземаше слушалката от апарата. Рузки затвори вратата, без да се обърне.

— Да? — обади се Орлов.

— Обажда се Силаш, господин генерал. Бихте ли дошли до радиокабината?

— Какво има?

— Чинията прехвана силно кодирана комуникация. Изпратихме я в центъра за дешифровка, но започваме да се боим, че нещо може да се случи, преди да успеем да разшифроваме съобщението.

— Идвам.

Орлов тръгна, без да си направи труда да запише данните за гълфстрийма, защото беше сигурен, че информацията ще бъде изтрита отново. Беше разярен от факта, че разговорът, предназначен да постави Рузки на място, почти потвърди нарастващите му съмнения. Явно Догин и заместник-началникът са решили да ръководят центъра зад гърба му и да го използват само като фигурант.

Думите на Рузки отекваха в ума му: „Не и ако информацията засяга този център, господин генерал“. В разстояние само на няколко часа от него бе скрита информацията за убития вражески агент и за гълфстрийма. Центърът бе една от най-могъщите разузнавателни единици в света и Орлов нямаше намерение да позволи на Рузки и Догин да го превърнат в своя частна собственост, въпреки че засега още се въздържаше да реагира. От времето, прекарано в космоса, бе научил, че е по-важно да запази главата си хладна, когато столът под задника му пари. Пък и онези двамата все още не бяха успели да вдигнат температурата до точката на горене.

Във всеки случай той така или иначе беше длъжен да ръководи центъра и нито полковникът, нито онзи мегаломан нямаше да го отклонят от изпълнението на тези задължения.

Орлов се вмъкна в претъпканата радиокабина, която бе още по-задимена отпреди. Тясното лице на Силаш бе повдигнато нагоре и очите му гледаха в тавана, докато се беше съсредоточил внимателно в онова, което се чуваше в слушалките му. След малко той ги свали от ушите си и погледна Орлов:

— Проследихме две серии кодирани разговори и установихме, че са свързани помежду си. Първата беше от Вашингтон до самолет, летящ над Атлантика, а втората е до Хелзинки. — Той пое два пъти дим от цигарата, а после я загаси в пепелника. — Накарахме групата по сателитни връзки да огледа самолета. Няма маркировка, но, изглежда, е С-141В „Старлифтър“.

— Транспортен самолет за войскови части — замислено заговори Орлов. — Модифицирана версия на С-141 А. Познавам добре тези самолети.

— Така си и знаех. — Силаш се усмихна и запали нова цигара. — „Старлифтър“ лети по курс към Хелзинки. Подслушахме разговорите между пилота и Кулата. Ще пристигне около единадесет часа вечерта местно време.

Орлов погледна часовника си:

— Това е след по-малко от час. Да имаш представа кой лети на борда му?

Силаш поклати глава:

— Опитахме се да подслушаме вътрешността със Светлана над северната част на Атлантика. Но Светлана казва, че в самолета има електронен заглушител.

— Значи сигурно е разузнавателен. — Орлов не беше много изненадан. Помисли си за британския агент, който шпионираше в Ермитажа, и мълчаливо наруга Рузки за начина, по който бе разрешил този въпрос. Можеха да сложат човека под наблюдение, а не да го докарат до самоубийство… Ако той наистина сам бе посегнал на живота си… — Съобщи в Москва — каза Орлов. — Кажи им, че ми трябва човек в Хелзинки, който да посрещне самолета и да го наблюдава. Да види дали американците нямат намерение да пресекат залива.

— Слушам — отвърна Силаш.

Орлов му благодари и се върна в кабинета си, където веднага извика Рузки и Глинка, за да решат как да действат, в случай че им дойдат „гости“.

Вторник, 6:08 часа сутринта, Владивосток

Някога Ленин бе казал за Владивосток: „Той е много далеч. Но е наш“.

По време на двете световни войни пристанищният град, намиращ се на полуостров Муравьов в Японско море, е бил главният входен пункт за доставка на храни и оръжие от Съединените щати и други страни. През годините на Студената война военните затвориха града и го откъснаха от света, но Владивосток просперираше, тъй като пристанището и тихоокеанският флот се развиваха, а военното и гражданско корабостроене довеждаха в града работници и пари. После, през 1986 година, Горбачов издигна „Инициативата Владивосток“, с което градът бе отново отворен и се превърна в „широк прозорец към Изтока“.