Том Клэнси - Огледален образ

Телефонът звънна — повикване от комуникационната служба в подножието на хълма. Адютантът на Орлов още не беше дошъл и затова той сам вдигна слушалката на черния апарат.

— Тук Сахалин, първи пост, на телефона е Орлов.

— Добро утро — казаха оттатък.

Никита остана мълчалив за няколко секунди.

— Татко?

— Да, Ники. Как си?

— Добре съм, но съм изненадан. — Никита изведнъж се разтревожи: — Да не би мама…

— Тя е добре — успокои го генералът: — И двамата сме добре.

— Радвам се. — Гласът на Никита отново стана спокоен. — Радвам се да те чуя след толкова време… Е, сигурно разбираш, че се притеснявах.

Последва кратко мълчание. Очите на Никита вече не бяха весели, когато гледаше изгрева на слънцето. Погледът му стана твърд и тъжен, докато дърпаше от цигарата и мислеше за все по-трудно протичащите разговори с баща му и за онзи арест преди четири години. Спомни си колко бе засрамен и ядосан генералът за онова, което той бе направил в църквата, как известният космонавт, който не можеше да иде някъде, без да бъде познат от всички, не смееше даже да излиза от дома си. Как накрая, през нощта, когато полковник Рузки, а не влиятелният му баща уреди всичко с академията и отново приеха Никита само с наказание да дава двоен караул, неговият баща бе дошъл в сградата на академията и му бе прочел цяла лекция за недостойнството да мразиш и за това, че великите народи и великите граждани са били провалени именно от омразата. Другите курсанти бяха останали тихи, а когато великият човек си отиде, няколко от тях започнаха да му се подиграват с игричката на „Никита“ и „Сергей“, с която го дразнеха вече отдавна. „Сергей“ трябваше да познае къде из Москва синът му пише лозунги по стените, докато „Никита“ му отговаряше с „топло“ и „студено“.

Никита още чуваше гласовете и смеха им:

— Американското посолство?

— Студено.

— Терминалът на японските авиолинии на Шереметиево?

— Много студено.

— Мъжката гримьорна в „Кировския“?

— По-топло.

— Ники — каза възрастният Орлов, — исках да ти се обадя, но ми се струва, че още си ми сърдит. Надявах се времето да е излекувало малко яда ти.

— А твоето високомерие излекува ли? — попита Никита. — Този небесен идиотизъм, че това, което ние, мравките, вършим тук долу, е глупаво, мръсно или неправилно?

— Не полетите в космоса са ме научили, че една държава може да бъде разрушена не само отвън, а и отвътре — каза Орлов. — Това съм го научил от амбициозните.

— Продължаваш да бъдеш все така милозлив и наивен.

— А ти все още не си се научил на уважение — спокойно натърти генералът.

— Е, сега, след като се обади, установихме, че нищо не се е променило.

— Не съм се обадил, за да се караме.

— Така ли? Защо тогава? — попита Никита. — Да не би да се опитваш да разбереш колко далеч можеш да достигнеш с предавателя от телевизионното си студио?

— И това не е, Ники. Обаждам ти се, защото ми е нужен добър офицер, за да ръководи група в една операция.

Никита се изправи.

— Интересува ли те? — попита генералът.

— Ако е за Русия, а не заради собствените ти угризения, да.

— Обадих ти се, защото точно ти си офицерът, който ми е нужен за тази работа — каза генералът. — Това е.

— Тогава ме интересува — отвърна Никита.

— Заповедите си ще получиш чрез капитан Льошев след час. Ще бъдеш зачислен към мен за три дни. Ти и хората ти трябва да бъдете във Владивосток в единадесет-нула-нула.

— Ще бъде изпълнено. — Никита се изпъна. — Значи ли това, че си се върнал на активна работа?

— Засега вече знаеш всичко, което ти е необходимо.

— Много добре. — Никита дръпна силно от цигарата си.

— И… Пази се, Ники. Когато това нещо приключи, може би ти ще дойдеш в Москва и ще поговорим отново.

— Това е чудесно. А може би ще мога да поканя и бившите си приятели от академията. Защото без тях няма да е същото.

— Ники, ако не беше по работа, аз нямаше да ти се обадя.

— Както и не би оправдал сина си пред хората.

— Аз направих това тогава, за да не допускат и други подобна грешка — каза генералът.

— Но за моя сметка, татко! Благодаря ти за това! — Никита загаси ядосано цигарата си. — Извини ме, но ще трябва да се приготвя, ако искам да бъда на Голямата земя в единадесет. Моля те да предадеш поздравите ми на мама и на полковник Рузки.

— Добре. Довиждане.

Никита остави слушалката и погледна към издигналото се наполовина над хоризонта слънце. Ядосваше се, че толкова други хора разбираха онова, което баща му не можеше: величието на Русия е в нейната цялост, а не в разединението. Както полковник Рузки беше го учил, хирургът изрязва болната тъкан за доброто на тялото, а не за да нарани пациента. Неговият баща беше избран за космонавт, защото освен всичко останало беше и със спокоен характер, смел, великодушен и с идеална фигура за представяне пред ученици, журналисти и млади летци, които искат да станат герои. Но той бе оставил на истинските войници като него — сина му — да вършат черната работа в нова Русия — възстановяването, прочистването и поправянето на грешките от изминалото десетилетие.