Том Клэнси - Огледален образ

Руснаците отдавна поддържат военното си присъствие в Корсаков на югоизточния край на острова в близост до Курилските острови, които се простират от Хокайдо до южния край на Камчатка. Островите са били окупирани от Съветския съюз през 1945 година. Оттогава досега Япония се бори да си ги получи обратно и те редовно са въпрос на спорове между двете страни.

Руската база в Корсаков е спартанска, състояща се от една писта за кацане и излитане, малко пристанище и четири бараки. Тук са настанени петстотин моряци и две роти от спецназ, които ежедневно патрулират по водата и въздуха и оглеждат и подслушват японските кораби, ловящи сьомга в близките води.

Двадесет и три годишният лейтенант Никита Орлов седеше зад бюрото си в командния пункт, намиращ се на върха на хълма, и оглеждаше морето и базата. Черната му коса бе подстригана късо, с изключение на перчема над челото, а плътните му червени устни бяха обградени от квадратни челюсти. Кафявите му очи гледаха бодро и проблясваха, докато преглеждаше новините от местното разузнаване и докладите, изпратени по факса от изминалата нощ. Той често хвърляше поглед навън през отворения прозорец.

Младият офицер обичаше да става преди изгрев и да научава какво се е случило, докато е спал, а после да наблюдава зората над хоризонта и пътеката, която слънцето чертае в морето към базата. Обичаше да вижда събуждането на света, въпреки че новият ден вече не му носеше онези обещания, в които вярваше като момче и после като кадет: че Съветският съюз ще пребъде като най-дълго съществувалата империя в историята на света.

Независимо от дълбочината на разочарованието си Никита обичаше родината все така страстно както преди. Обичаше и Сахалин. Бе изпратен тук направо от академията за подготовка на офицери за специалните части, за да бъде отдалечен от Москва след инцидента в църквата. Но той чувстваше, че една от причините също така беше и да не позволят постъпката му да опетни доброто име на баща му. Сергей Орлов беше герой, безценен като инструктор за впечатлителните млади пилоти и полезен като пропаганда по международните симпозиуми и преговори. Никита Орлов беше радикал и реакционер, който копнееше по отминалите дни, преди войната в Афганистан да разруши морала на най-великата военна машина в света, преди Чернобил да нарани националната гордост, преди гласността и перестройката да разрушат икономиката, а после и съюза.

Но това беше минало. А тук поне все още имаше цел и противник. Капитан Льошев, може би вече докоснат от клаустрофобията след три години служба в Сахалин, прекарваше по-голямата част от времето си в организиране на състезания по стрелба, които бяха негова страст. Това даваше възможност на Орлов да се занимава с повечето от военните въпроси и той чувстваше, че някой ден Русия отново ще се сблъска с японските милитаристи, които ще се опитат да установят военното си присъствие на острова, и тогава той ще има честта да води ударните части против тях.

Той също така чувстваше със сърцето си, че Русия още не е приключила със Съединените щати. Съветите бяха победили Япония във войната и собствеността над островите беше цената за това. Но имаше чувството, че Русия е загубила война срещу Съединените щати и руският дух, а особено духът на Орлов кървеше заради това. Обучението в спецназ бе засилило вярата му, че трябва да побеждава врага, а не да се приспособява към него и че той и неговите войници не бива да се поддават на никакви етични, дипломатически или морални уговорки. Той беше убеден, че усилията на Жанин да превърне Русия в страна на консуматори ще се провалят точно както тези на Горбачов и това ще доведе до окончателната разправа с банкерите и техните марионетки във Вашингтон, Лондон и Берлин.

Предния ден бяха пристигнали цигари и Орлов си взе една точно когато слънцето се показа над тъмното море. Той се чувстваше дотолкова свързан с тази земя при всеки изгрев, че сякаш можеше да докосне с цигарата си слънцето и да запали от неговия огън. Но вместо това използва запалката, която баща му беше подарил при влизането в академията, и оранжевата светлина на пламъка освети надписа, поставен отстрани: „На Ники с обич и гордост — от татко“. Никита дръпна от цигарата и пусна запалката обратно в джоба на идеално изгладената си куртка.

„С обич и гордост.“ Как ли би изглеждал надписът, ако го бяха наказали, зачуди се той. Може би: „Със срам и недоволство“? Или пък когато Никита кандидатства за тази служба при дипломирането си — далеч от баща си и близо до истинския враг на Москва? Може би: „С разочарование и притеснение“?