Том Клэнси - Огледален образ

Разпечатката за ежедневната дейност на войниците в Белгород не показваше нищо необикновено на Боб Хърбърт и неговата група аналитици. От приблизително два дни дневният режим бе почти непроменен:

Докато Хърбърт и хората му наблюдаваха военните дислокации, те също се опитваха да събират информация за Чарли Скуайърс и неговите „защитници“ по отношение на Ермитажа. Сателитното разузнаване не откриваше никакво необикновено движение и Мат Стол с техническия си екип нямаха голям късмет при преработката на програмите, които да дадат възможност на АВН-сателита да филтрира шума от самия музей. Липсата на местен резидент увеличаваше притеснението им. Египет, Япония и Колумбия имаха агенти в Москва, но никой не притежаваше такъв в Санкт Петербург пък и Хърбърт нямаше желание да им казва, че нещо ври около Ермитажа, за да не би да вземат и да уведомят русите. Повечето от старите резиденти не бяха се променили в периода след студената война, но новите непрекъснато се продаваха. Хърбърт нямаше намерение да помогне на някой от онези там дори и ако това щеше да означава повече време, необходимо на „Защитник“ да изследва мястото лично, преди да бъде окончателно дефинирана мисията.

Тогава, десет минути след като приключи с обяда, точно в 8:00 часа московско време, положението се промени.

Боб Хърбърт бе извикан в радиокабината на оперативния център, намираща се в северозападната част на подземието. Щом влезе, той подкара инвалидната си количка към шефа на радиоразузнаването Джон Кърк — мълчалив гигант с блажено лице, мек глас и монашеско търпение. Кърк седеше до радиокомпютъра УПЕИР — уред за универсален превод и едновременно изследване на речта. Той имаше възможността да прави симултанен писмен превод на всичко, казано от над петстотин различни гласови тембъра на над двеста езика и диалекта.

Когато Хърбърт пристигна, Кърк свали слушалките си. Останалите трима души в стаята продължиха да работят на мониторите си, свързани с Москва и Санкт Петербург.

— Боб — каза Кърк. — Хванахме предавания, които показват, че във военновъздушните бази от Рязан до Владивосток се събира оборудване за изпращане към Белгород.

— Белгород ли? Това е, където руснаците провеждат маневри. Какво оборудване се изпраща нататък?

Кърк обърна сините си очи към екрана.

— Ами виж. Автоматични подвижни комуникационни станции, моторизирани радиорелейни станции, ретранслатор, монтиран в хеликоптер, цистерни с горива, както и екипажи за поддържането им и походни кухни.

— Значи правят комуникационна и снабдителна верига — каза Хърбърт. — Може да е някакво учение.

— Никога не съм виждал някое да започва така изведнъж.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това явно е някакво общо придвижване, но руснаците, преди да започнат някакво учение, обикновено провеждат сума ти разговори по отношение на очакваното време на срещата и силите на „противника“. Ние прехващаме информацията им за скоростта на придвижване и разговорите между „бойната“ линия и щаба по отношение на тактиката — начини на обсада, обкръжение, оттегляне — такива работи.

— Но не сте прехванали нищо подобно, така ли?

— Абсолютно. Това става толкова внезапно, както никога досега.

— И когато всичко бъде на мястото си, те ще бъдат готови за нещо голямо… Като навлизане в Украйна например. — Хърбърт го погледна въпросително.

— Правилно.

— Обаче украинците не правят нищо.

— Те може и да не знаят, че става нещо — каза Кърк.