Том Клэнси - Огледален образ

— Да! — отговори на глас. — Внимавай!

Тя подаде на руснака ключовете и му показа да отвори вратата. Той се подчини и показа с пръст към жабката. Пеги коленичи до колата така, че той да може да седне на седалката и да завърти кръглата дръжка с дясната си ръка. Веднъж наляво, после надясно и накрая с пълно завъртане по часовниковата стрелка жабката се отвори. Вътре имаше газов флакон и превключвателен щифт. От лекциите по вземане на заложници Джордж знаеше, че високопоставените служители, които често ставаха обект на нападения по улиците — богаташи, военни или държавни чиновници — често имаха поставени капани в колите си, които се включваха автоматично в случай на отвличане. В този случай руснакът беше зареден с някакъв вид отровен газ, който щеше да започне да изпълва колата след известно време. Естествено, отвлеченият щеше да знае за това и да задържи дишането си за няколко секунди…

След като руснакът обезвреди устройството, Пеги го издърпа навън за ръката, взе ключовете и ги подаде на Джордж. После му посочи с глава мястото на шофьора.

Джордж заобиколи колата, влезе и запали двигателя, докато Пеги се вмъкна заедно с руснака на задната седалка. Със свободната си ръка тя откачи кучето от каишката и затвори вратата. Санбернарът скочи към прозореца и залая. Пеги не му обърна внимание, защото междувременно намаляваше звука към микрофона на уокмена.

— Провери за подслушвателни устройства — каза тя на Джордж, докато се настаняваше до руснака.

Джордж измъкна от раницата си преносимия локатор и го завъртя из купето и към руснака. Не се чу почукване.

— Чисти сме.

— Добре.

Джордж чуваше шум от гласове откъм слушалките на руснака.

— Мисля, че те му говорят. Може би се чудят защо микрофонът му е замлъкнал.

— Не се изненадвам. Но просто ще трябва да почакат. — Тя погледна Джордж. — Какви са заповедите ти за действие при подобни обстоятелства.

— В наръчника е казано, че ако бъдем разкрити, трябва да изчезнем от погледа им и да се измъкваме от страната.

— На първо място безопасността, а? — иронизира тя. — И в нашия пише същото.

— Става дума за нещо повече от безопасност — възрази Джордж. — Знаем как би им се искало на руснаците…

— Знам. Но кажи какво наистина искаш да направим.

Джордж не се поколеба:

— Да открием какво става в Ермитажа.

— И аз. Значи хайде да видим дали нашият приятел и брадата му не могат да ни помогнат. — Пеги измъкна изпод маншета на ръкава си бръснач и го допря под лявото ухо на руснака.

— Как се казваш?

Руснакът се поколеба и Пеги натисна острието към артерията на врата му:

— Колкото повече се колебаеш, толкова по-силно ще натискам — заплаши го тя.

Руснакът заговори:

— Ронаш.

— Добре, Ронаш — каза Пеги. — Ние ще разберем, ако кажеш на приятелите си нещо кодирано. Затова ще говориш точно онова, което ти казвам аз. Ясно ли е?

— Да.

— Кой отговаря за тази операция?

— Не знам.

— О, я стига!

— Един офицер от частите за специално предназначение — каза Ронаш. — Не го познавам.

— Добре — съгласи се Пеги. — Ето какво ще им кажеш: „Обажда се Ронаш. Искам да говоря с офицера от спецназ“. Когато той се обади, ще ми дадеш микрофона.

Ронаш кимна съвсем леко, за да не се пореже на острието.

Джордж погледна към нея в огледалото за обратно виждане.

— Какво ще правим? — попита той на английски.

— Отиваме в Ермитажа. Ако трябва, ще намерим начин да се вмъкнем, но имам и една по-добра идея.

Когато Джордж изведе колата от паркинга, кучето престана да скача. То просто гледаше след колата и въртеше опашка. След това легна върху тревата и отпусна глава върху лапите си.

„Ето ти я Русия след студената война — помисли Джордж. — Даже кучетата не искат да вършат работа.“

Докато караше към изхода и после покрай канал „Обводний“ и към проспект „Московски“, Джордж продължаваше да се чуди на контрастите и на начина, по който Пеги бе приложила умението си със студена пресметливост. Въпреки че не му се искаше да изпуска командването на мисията, той бе впечатлен от стила й на действие и възможностите за импровизиране. Освен това беше извънредно любопитен и малко развълнуван от желанието да види докъде ще доведе всичко това, макар да се чувстваше вече затънал до гуша във водата и усещаше, че вълната се надига…

Вторник, 10:07 часа вечерта, Хабаровск

Въпреки цялата модерна техника, която му бяха предоставили, Чарли Скуайърс не можеше да разбере защо не бяха ги снабдили с незамъгляващи се очила за нощно виждане вместо тези „мочила“, както ги наричаха помежду си членовете на групата. Потта затопляше и навлажняваше вътрешната страна на стъклата и ако човек си покриеше устата с шала, както се беше опитал да направи и той, влагата се превръщаше в пара и не можеше да се вижда нищо. Ако пък не се покриеше с шала, устните измръзваха, а върхът на носа ставаше напълно безчувствен.