Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Знаете ли, Алексеев, ако не бяхме войници, а дипломати…

— Да, и това е причината да съм тук сега. Много по-лесно е за хора, които знаят какво е война, да я спрат.

— Абсолютно вярно.

— Кажете ми, Робинсън. — Алексеев спря, за да си припомни имената на американския генерал. Собствено име — Юджийн, бащино Стивън. — Кажете ми, Евгений Степанович, когато направихме пробива при Алфелд, колко близо…

— Много близо. Толкова близо, че дори и аз не съм сигурен колко. Запасите ни бяха намалели до необходимите за пет дни, но два конвоя успяха да се промъкнат невредими и това ни позволи да продължим да се сражаваме. — Робинсън спря да върви. — Какво ще направите със страната си?

— Не мога да ви кажа; просто не знам. Другарят Сергетов също не знае. Но партията трябва да даде отчет пред народа. Водачите също трябва да дават отчет на някого и това е урок, който ние вече научихме много добре.

— Трябва да вървя. Желая ви успех, Павел Леонидович. Може би по-късно…

— Да, може би по-късно. — Двамата отново си стиснаха ръцете.

Алексеев гледаше как SACEUR извика адютанта си, който стисна ръката на съветския си колега. Двамата американци се качиха на хеликоптера. Турбините на двигателите завъртяха главния ротор и машината се издигна над тревата. Хеликоптерът направи един кръг над поляната, за да позволи на ескортиращите го Ми-24 да се прегрупират, и се насочи на запад.

„Ти никога няма да разбереш, Робинсън — усмихна се на себе си Алексеев, докато стоеше сам на полянката. — Никога няма да узнаеш, че след смъртта на Косов не можахме да намерим личните му кодове за контрол на ядрените ни оръжия. Щеше да мине поне един ден, преди да успеем да ги използваме.“ Генералът и адютантът му отидоха до командния БТР, откъдето Алексеев предаде кратко съобщение за Москва.

Полковник Елингтън помагаше на Айсли да се придвижва между дърветата. И двамата бяха преминали през курс на обучение за бягство — курс, който се беше оказал толкова труден, че Дюк се беше заклел, че ако някога му се наложи отново да премине през него, ще се откаже от летенето. Точно това беше причината, поради която той не беше забравил наученото по време на курса. Бяха изчакали цели четиринадесет часа само за да прекосят един проклет път. Той беше пресметнал, че от мястото, на което ги бяха свалили, до натовските позиции имаше около петнадесет мили. При нормални условия те биха изминали това разстояние за отрицателно време; в действителност обаче те вече цяла седмица се криеха, пиеха вода от потоци като някакви животни и се придвижваха от дърво до дърво.

Сега двамата се намираха на края в гората и пред тях се простираше открито пространство. Беше тъмно и изненадващо тихо. Да не би руснаците да бяха отстъпили от позициите си тук?

— Да опитаме, Дюк — каза Айсли. Гърбът му го болеше повече, отколкото преди, и той не можеше да върви сам.

— Добре. — Те тръгнаха напред колкото бързо можеха. Не бяха изминали и сто ярда, когато около тях се появиха някакви сенки.

— Мамка му! — прошепна Айсли. — Съжалявам, Дюк.

— И аз — съгласи се полковникът. Той дори и не помисли да извади револвера си. Елингтън преброи поне осем души около себе си и те всички, изглежда, бяха въоръжени с автомати. Сенките бързо заобиколиха двамата американци.

— Кои сте вие? — попита един глас на немски.

— Американец съм — отговори Елингтън. „Благодаря ти, Боже, германци са.“ Но той грешеше и разбра това едва когато след няколко секунди видя формата на каските им. „Мамка му! А бяхме толкова наблизо!“

Съветският лейтенант разгледа лицето на полковника на светлината на фенерче. Странното беше, че той не взе револвера на Елингтън. След това се случи нещо още по-странно. Лейтенантът прегърна двамата мъже и ги целуна. След това им посочи на запад.

— Натам, два километра.

— Не спори с него — прошепна Айсли. Докато вървяха, двамата усещаха погледите на руснаците върху гърбовете си като някаква голяма тежест. След един час двамата летци стигнаха до натовските позиции, където научиха за примирието.

Бойната група се насочваше на югозапад. След още един ден корабите щяха да бъдат на позиция за атака на съветските бази около Мурманск и Толанд преглеждаше оценките за силата на съветските изтребители и зенитни комплекси, когато дойде заповедта за отбой. Той затвори папката и я прибра в огнеупорния шкаф, след което слезе долу, за да каже на майор Чапаев, че и двамата щяха да доживеят отново да видят семействата си.