Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Какво ще стане с него? — попита младежът.

— Това не е ваша работа — отвърна студено Косов. През последните тридесет и шест часа бяха арестувани седем висши офицери. Сега всички те се намираха в затвора Лефортово и Косов не можеше да промени съдбата им, дори и да искаше.

— Татко, трябва да знам какво е положението с горивото.

— Разполагаме само с минималните национални резерви. Вие разполагате с гориво за една седмица, което вече е доставено или се транспортира в момента; за войските ни в Германия са заделени запаси за още една седмица, както и запаси за една седмица за армиите, които трябва да нахлуят в Персийския залив.

— Можете да кажете на командира си, че разполага с две седмици да спечели тази война — допълни Косов. — Ако се провали, това ще му струва живота. Ларионов ще хвърли вината за собствените си грешки върху армията. Вашият живот също ще бъде в опасност, младежо.

— Кой е шпионинът на КГБ в нашия щаб?

— Оперативният началник на театъра. Той беше вербуван преди доста години, но шефът му е човек на Ларионов. Не знам какво точно докладва той на началниците си.

— Генерал Алексеев е… технически погледнато, той нарушава заповедите, като изтегля едно подразделение от Везер и го изпраща на изток, за да освободи Алфелд.

— Тогава той наистина е в опасност и аз не мога да му помогна. — „Не и преди да ми предложи нещо в замяна.“

— Сега трябва да се върнеш на фронта, Ваня. Другарят Косов и аз имаме да обсъждаме други неща. — Сергетов прегърна сина си и го изпрати до вратата. Той остана там, докато червените светлини на габаритите на автомобила не изчезнаха зад брезите.

— Не ми харесва, че използвате сина ми по този начин!

— На кого другиго можете да се доверите, Михаил Едуардович? Родината е изправена пред възможността да бъде унищожена, партийното ръководство е полудяло, а аз дори нямам пълен контрол върху КГБ. Не виждате ли: ние загубихме! Сега трябва да спасим онова, което можем.

— Но ние все още владеем вражеска територия…

— Онова, което беше вчера, няма значение. Това, което е днес, също няма значение. Единственото, което има значение, е какво ще стане след седмица. Какво ще предприеме нашият министър на отбраната, когато дори и на него му стане ясно, че сме се провалили? Мислили ли сте по този въпрос? Когато няколко отчаяни мъже осъзнаят, че са се провалили, и когато тези отчаяни мъже контролират ядрени оръжия — какво ще стане тогава?

„Какво ще стане тогава наистина?“ — запита се Сергетов. Той си зададе и още два въпроса. „Какво мога да направя аз, какво можем да направим ние, за да променим това?“ След това министърът погледна Косов и му зададе втория си въпрос.

Макол с изненада осъзна, че руснаците не реагираха много бързо. През нощта бяха проведени въздушни атаки и няколко жестоки артилерийски обстрела, но очакваното нападение по суша не беше реализирано. Това беше решителна грешка от страна на руснаците. Американците бяха получили още муниции и сега за първи път от няколко седмици разполагаха с пълен товар боеприпаси. Освен това една германска танкова бригада беше подсилила американските бронирани части, а Макол се беше научил да вярва на тези хора също толкова, колкото и на композитната броня на танка си. Отбранителните им позиции бяха разпределени в дълбочина на изток и на запад. Бронираните части, които идваха от север, вече можеха да осигуряват артилерийска поддръжка на Алфелд с далекобойните си оръдия. Инженерите бяха поправили съветските мостове на Лайне и скоро Макол щеше да придвижи танковете си на изток, за да подсили механизираните части, които пазеха развалините на някогашния Алфелд.

На Макол му се струваше странно, че преминава по съветски понтонен мост, струваше му се странно, че изобщо се движеше на изток! Танкистът му беше неспокоен, докато преминаваше по тясното, наглед крехко, съоръжение с пет мили в час. Когато минаха на отвъдния бряг, те се насочиха на север по реката и завиха край града. На небето бяха надвиснали плътни облаци, имаше мъгла и ръмеше леко. Видимостта беше спаднала на по-малко от хиляда ярда. Макол беше посрещнат от войници, които посочиха на танковете избраните за тях отбранителни позиции. Без да искат, руснаците им бяха оказали голяма помощ. С постоянните си усилия да запазят пътищата чисти, те бяха оставили на американците подредени купчини тухли и камъни с височина около два метра, които почти скриваха танковете. Лейтенантът слезе от танка си, за да провери позициите на останалите машини от взвода си, след което отиде при командира на пехотната рота, на която беше разпределен да помага. В покрайнините на Алфелд се бяха окопали дълбоко два пехотни батальона, подсилени от един танков ескадрон. Макол чу свистенето на снаряди над главата си — от новия модел, който пръскаше мини по скритото в мъглата бойно поле пред лейтенанта. Докато се качваше на танка си, свистенето се промени. Този път снарядите бяха руски.