Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— И какво търси в теб пропуск с приоритет Клас-1? — Лейтенантът вече беше леко разтревожен.

— А кой си ти, че да ме питаш, бе, шибаняк? — Синът на члена на Политбюро доближи лицето си на сантиметър от лицето на другия мъж. — Веднага ме заведи при командира си или ще видим кой тук ще бъде разстрелян днес!

Чекистът се сви и го поведе към постройките на една ферма. Командирът на пункта за управление на движението беше майор. Добре.

— Трябва ми радиостанция за свръзка с армейската командна верига — каза рязко Сергетов.

— Имам връзка само с полковата и дивизионната — отговори майорът.

— Най-близкия дивизионен щаб?

— На Четиридесета танкова при…

— Той вече е унищожен. По дяволите. Трябва ми превоз. Веднага! Американците са при Алфелд.

— Ние току-що изпратихме един батальон…

— Знам. Извикайте го обратно.

— Нямам такава власт.

— Глупак проклет, те са тръгнали към капан! Веднага ги върни!

— Нямам власт…

— Ти да не си германски агент, бе? Не виждаш ли какво става там?

— Имаше въздушна атака, нали?

— При Алфелд има американски танкове, идиот такъв. Трябва да започнем контраатака, но един батальон не е достатъчен. Ние… — На шест километра от тях се чуха първите експлозии. — Майоре, искам да направите едно от две неща. Или незабавно ми дайте транспорт, или ми дайте името и личния си номер, за да ви разжалвам както подобава.

Двамата офицери си размениха изпълнен със скептицизъм поглед. Никой не си позволяваше да говори така с тях, но ако някой можеше да си го позволи… Сергетов получи искания транспорт и след половин час вече беше в продоволствената база при Холе, където откри радиостанция.

— Къде сте, майоре? — попита Алексеев.

— При Холе. Американците преминаха през нашите линии и сега имат поне един танков батальон при Алфелд.

— Какво? — Радиото замлъкна за малко. — Сигурен ли сте?

— Другарю генерал, трябваше да преплувам цяла река, за да стигна дотук. Преброих колона от двадесет и пет бронирани машини на няколко километра северно от града. Те обстреляха танковата ремонтна работилница и разбиха една колона камиони. Повтарям, другарю генерал, при Алфелд има поне един американски брониран батальон.

— Вземете транспорт до Стендал и докладвайте лично на Главком-запад.

— Добър вечер, майор Чапаев. Как е кракът ви? — попита Толанд. Боб седеше на стол до болничната койка. — Добре ли се отнасят с вас?

— Не мога да се оплача. Руският ви е… добър.

— Не ми се случва често да си говоря със съветски гражданин. Може би вие ще ми помогнете. — „Майор Александър Георгиевич Чапаев“, пишеше в компютърната разпечатка. „На 30 години. Втори син на генерал Георги Константинович Чапаев, командващ Московска ПВО област. Женен за най-малката дъщеря на члена на Централния комитет Иля Николаевич Говоров.“ И следователно един млад човек, който вероятно имаше достъп до голямо количество неофициална информация…

— С вашата граматика? — изсумтя презрително Чапаев.

— Вие командвахте МиГ-овете, нали? Успокойте се, майоре, тях вече ги няма и вие го знаете.

— Да, аз бях старшият офицер на полета.

— Казаха ми да ви поздравя. Аз самият не съм летец, но ми казаха, че тактиката ви над Кефлавик е била отлична. Ако не се лъжа, вие сте имал пет МиГ-а. Вчера ние загубихме седем самолета — три бяха свалени от МиГ-ове, два от зенитни ракети и два от оръдеен огън. Като се има предвид какво беше съотношението на силите, ние бяхме неприятно изненадани.

— Изпълних дълга си.

— Да. Ние всички изпълняваме дълга си — съгласи се Толанд. — Ако имате някакви притеснения относно начина, по който ще се отнасяме с вас, трябва да ги забравите. С вас ще се отнасят добре във всяко едно отношение. Не знам какво са ви казали, че трябва да очаквате, ако попаднете в плен, но вие вероятно вече сте забелязали, че не всичко, което казва Партията, е вярно. От документите ви видях, че имате съпруга и две деца. Аз също съм семеен. И двамата ще доживеем да видим семействата си отново, майоре. Е, вероятно.

— А когато нашите бомбардировачи ви атакуват?

— Това вече се случи преди три часа. Никой ли не ви е казал?

— Ха! Първият път…

— Аз бях на „Нимиц“. Улучиха ни два пъти. — Толанд описа накратко атаката. — Този път събитията се развиха по друг начин. Сега провеждаме спасителни операции. Вашите военновъздушни сили вече не са заплаха за нас. Подводниците са нещо друго, но няма смисъл да се говори за тях с един летец-изтребител. Всъщност, това дори не е разпит в истинския смисъл на думата.