Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Експлозия разтърси остров Храпси, който се намираше само на четири мили от „Насау“. Последва втора експлозия, този път на остров Сели. Беше се получило!

На десет мили по-нагоре съветските ракети включиха търсещите си радарни глави и откриха, че прозорците на целите им за запълнени с петна. Процесорите им бяха претоварени и автоматично сканираха най-големите петна за инфрачервена сигнатура. Много от петната излъчваха топлина и ракетите автоматично избраха най-големите от тях и се стрелнаха надолу със скорост три пъти по-голяма от звуковата. Те не можеха да знаят, че нападат вулканични скали. Тридесет ракети бяха преминали през зенитния бараж. Само пет от тях успяха да се прицелят в кораби.

Две от R2D2 оръдията на „Насау“ се завъртяха и стреляха по една ракета, която се движеше толкова бързо, че не можеше да бъде забелязана с просто око. Капитанът погледна по посока на дулата тъкмо навреме, за да види бялата светкавица на хиляда фута над главата си. Звукът от експлозията почти го оглуши и той осъзна колко глупава беше идеята му да стои на мостика, когато по лоцманската кабина до него започнаха да падат осколки. Две ракети паднаха в града на запад от него. След това небето се проясни. Едно огнено кълбо откъм запад му показа, че поне един кораб е бил улучен. „Но не беше моят!“

— Ама че гадост. — Той вдигна телефона за връзка с CIC. — Боен център, тук мостикът, две ракети паднаха в Стиккисхолмур. Изпратете един хеликоптер там, сигурно ще има жертви.

Толанд гледаше записите на въздушния бой, които се въртяха на голяма скорост. Компютър броеше поразените цели. В днешни дни всичко беше автоматизирано.

— Ле-ле — каза офицерът от разузнаването сам на себе си.

— Не беше като предишния път, нали, синко? — отбеляза Джейкобсен. — Сполдинг, искам да знам какво става с амфибиите!

— Докладът току-що дойде, сър. „Чарлстън“ е бил улучен и се е разцепил на две. „Гуам“ и „Понс“ са леко повредени — и това е всичко, господин адмирал!

— Да прибавим и „Уейнрайт“ — Джейкобсен си пое дълбоко дъх. Два ценни кораба и хиляда и петстотин души вече ги нямаше, но въпреки всичко това можеше да бъде отчетено като успех.

— Досега атаката трябва да е свършила.

Андреев не очакваше да получи информация бързо. Американците най-после бяха успели да повредят и последния му здрав радар и той не можеше да следи въздушния бой. Разчетите за радарно прехващане бяха засекли множество радиопредавания, но те бяха твърде слаби и твърде кратки, за да могат да бъдат направени някакви изводи освен, че се води бой.

— Последния път, когато засякохме авионосна група на НАТО, направо я разбихме — каза с надежда оперативният офицер.

— Нашите войски над Богарнес все още са подложени на силен обстрел — докладва друг офицер. Американците атакуваха това подразделение от повече от час. — Те понасят сериозни загуби.

— Другарю генерал, имам… по-добре сам да чуете това, пусната е командната връзка.

Съобщението беше на руски и повтаряше четири пъти: „Командващият съветските сили на Исландия, говори командващият Атлантическия ударен флот. Ако не получите това съобщение лично, някой ще ви го предаде. Пожелайте на бомбардировачите си повече успех следващия път. Ще се видим скоро. Край.“

Сергетов достигна с последни сили до пункта за регулиране на движението — точно навреме, за да види един танков батальон, който се отправяше по пътя за Алфелд. Той стоеше превит на две, сложил ръце върху коленете си, и гледаше заминаващите танкове.

— Идентифицирайте се! — Говореше един лейтенант от КГБ. Силите на КГБ бяха поели управлението на движението по пътищата. Те имаха власт да разстрелват всички нарушители и не се срамяха да я използват.

— Майор Сергетов. Трябва незабавно да се видя с командващия този сектор.

— От коя част си, Сергетов?

Иван се изправи. Не „другарю майор“ или „другарю“, а просто „Сергетов“.

— Аз съм личен адютант на генерал Алексеев, заместник главнокомандващ на Западния военен театър. А сега ме заведи при командира си!

— Документите. — Лейтенантът протегна ръка с арогантно студено изражение.

Сергетов се усмихна леко. Документите му стояха във водонепромокаем пластмасов плик. Той подаде на лейтенанта картата, която се намираше най-отгоре. Тя беше нещо, което баща му беше успял да му уреди преди обявяването на мобилизацията.