Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— За бога, те не могат да хвърлят много по-близо от това.

— Те изобщо не могат да хвърлят по-близо от това — каза Никълс докато бършеше кръвта от лицето си.

Някъде в облака прах все още се чуваше стрелба. Вятърът разнесе пушилката и те видяха, че поне петима съветски войника бяха оцелели и се движеха към тях. Самолетите направиха още един заход, но не можеха да стрелят толкова близо до своите. След няколко секунди те отново се завърнаха и откриха огън с оръдията си. Снарядите се пръснаха в голям радиус и няколко от тях избухнаха само на десет ярда пред лицето на Едуардс.

— Къде отидоха?

— Наляво, ако не се лъжа — отвърна Никълс. — Не можете ли да се свържете директно с изтребителите?

— Не и с такъв предавател, сержант — поклати глава лейтенантът.

Самолетите кръжаха над върха и пилотите им се оглеждаха за движение на земята. Едуардс се опита да им махне с ръка, но не знаеше дали те бяха забелязали жеста му или не. Единият изтребител се спусна надолу вляво от лейтенанта и изстреля един оръдеен откос в скалите. Едуардс чу писък, но не видя нищо.

— Засечка. — Едуардс се обърна да погледне спътниковия си предавател. Последната серия мини беше изпратила една осколка през раницата.

— Залегни! — Никълс сграбчи лейтенанта и го дръпна към земята. Една граната описа дъга във въздуха и се приземи на няколко фута от тях. — Отново идват.

Едуардс се обърна и постави нов пълнител в автомата си. Той забеляза двама руснаци на петдесет фута от себе си и изстреля дълъг откос. Единият падна по очи на земята, а другият отвърна на огъня и се хвърли наляво. Лейтенантът усети нещо да натежава на краката му и видя, че Никълс се е свлякъл на гърба му. В рамото на сержанта се виждаха три червени дупки. Едуардс постави последния си пълнител в автомата и тръгна наляво, като внимаваше да не натоварва твърде много десния си крак.

— Майкъл…

— Върви на другата страна — отговори Едуардс. — Внимавай!

Той видя едно лице и един автомат — и една светкавица. Майк се хвърли надясно, но беше твърде късно и куршумът го улучи в гърдите. Единствено шокът пречеше на болката да стане непоносима. Той изстреля няколко куршума във въздуха, за да накара руснака да залегне, докато изтикваше с пети тялото си назад. Къде бяха изчезнали всички? Вдясно от него имаше някакъв автомат. Защо никой не му помагаше? Той чу рева на двигателите на самолетите, които продължаваха да кръжат, без да могат да направят нищо, освен да гледат с раздразнение. Той изруга пилотите им. Раненият му крак се противеше на използването му по този начин, а лявата му ръка беше неизползваема. Едуардс държеше автомата си като някакъв твърде голям пистолет и чакаше руснака да се появи отново. Той усети как две ръце го хващат под мишниците и започват да го влачат назад.

— Пусни ме, Вигдис, за бога, пусни ме и бягай.

Тя не му отговори. Дишането й беше учестено от усилието, но тя не спираше да го влачи по скалите. Едуардс губеше съзнание от загубата на кръв и поглеждайки нагоре видя, че изтребителите се оттеглят. Той долови някакъв друг звук, който не можеше да определи. Около него се вдигна облак прах от внезапната поява на вятър, над главата му изникна огромна зелено-черна сянка и дълъг откос от картечница разцепи въздуха. От сянката скочиха някакви мъже и всичко свърши. Лейтенантът затвори очи. Съветският командир беше успял да се свърже с Кефлавик. Това беше Ми-24, който караше подкрепления за наблюдателния пост… Едуардс беше твърде изтощен, за да реагира. Той беше бягал добре в това състезание и беше загубил. Отново се чу трясъкът от автоматично оръжие, след което хеликоптерът изчезна и настъпи тишина. Как ли се държаха руснаците със затворници, които бяха убивали беззащитни хора?

— Вие ли сте Хрътка?

Едуардс отвори очи с огромно усилие. Над него стоеше някакъв черен мъж.

— Кой сте вие.

— Сам Потър. Лейтенант от разузнавателния отряд на Втора група. Вие сте Хрътка, нали? — Той се обърна. — Пратете санитар тук!

— Всичките ми хора са ранени.

— Работим по въпроса. Ще ви изведем оттук след пет минути. Дръж се, Хрътка. Трябва да свърша малко работа. Добре, момчета, — извика той. — Да проверим руснаците. Ако намерите някой жив, разкарайте го от тази скала!

— Майкъл? — Едуардс беше все още объркан. Лицето й беше точно над неговото когато той загуби съзнание.

— Кой, по дяволите, е този тип? — попита лейтенант Потър след пет минути.

— Щабен плъх. Той обаче се справи много добре — отговори му Смит.