Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Едуардс забеляза, че единият от руснаците се спря и заговори нещо по радиопредавателя си. „Кажи му, че изкачва грешния хълм, кажи му да се връща у дома при мама.“

— Залегни, миличка.

— Какво става, Майкъл?

— Едни хора изкачват този хълм.

— Кои? — В гласа й се долавяше тревога.

— Познай.

— Шкипер, те със сигурност са тръгнали насам — предупреди Смит по радиото.

— Да, виждам. Всички ли си намериха добри позиции?

— Лейтенант, препоръчвам да ги оставим да се приближат доста преди да открием огън — обади се Никълс.

— Добра идея, шкипер — съгласи се с него Смит.

— Добре. Господа, ако ви дойдат някакви идеи искам веднага да ги чуя. А, да, обадих се за помощ. Може би ще ни изпратят въздушна поддръжка.

Майк дръпна затвора на автомата си, за да се увери, че в цевта има патрон, сложи предпазителя и остави оръжието на земята. Всички морски пехотинци имаха ръчни гранати, но Едуардс никога не беше преминавал обучение за работа с гранати и те го плашеха.

„Хайде, момчета, разкарайте се и ние с радост ще ви оставим да си отидете.“ Руснаците обаче продължаваха да вървят напред. Всеки парашутист се изкачваше бавно, като държеше автомата си в една ръка, а с другата се хващаше за скалите. Времето им беше разделено поравно между наблюдаване на земята пред себе си и мястото, на което се намираше Едуардс. Майк беше уплашен. Тези руснаци бяха елитни войници. Такива бяха и морските пехотинци — но не и той. Неговото място не беше тук. Предишните му срещи с руснаците — в дома на Вигдис, при ужасния инцидент с хеликоптера — вече бяха минало и той ги беше забравил временно. Искаше му се да избяга — но какво щеше да стане, ако го направеше? Беше спечелил уважението на своите пехотинци с толкова усилия. Можеше ли сега да пренебрегне това и да живее без угризения? Ами Вигдис — можеше ли да побегне пред нея? „От какво се страхуваш най-много, Майк?“

— Запази спокойствие — измърмори той сам на себе си.

— Какво? — попита го Вигдис. Изражението на лицето му я плашеше.

— Нищо. — Той се опита да се усмихне, но успя само наполовина. „Не можеш да я предадеш, нали?“

Руснаците вече бяха на петстотин ярда от върха и все още в ниското. Подходът им стана още по-предпазлив. Бяха шестима и се движеха по двойки, като се разгръщаха и вече не вървяха по лесния път към върха.

— Имаме проблем, шкипер — обади се Смит. — Според мен те знаят, че сме тук.

— Никълс, искам да чуя и твоето мнение.

— Да изчакаме да се приближат на сто ярда и да не се показваме в никакъв случай! Ако можете да намерите подкрепления, предлагам да го направите незабавно.

Едуардс включи радиопредавателя.

— Кучкарник, тук Хрътка, имаме нужда от помощ.

— Работим по въпроса. Опитваме се да ви накараме… да накараме някои приятели да се включат към вашата честота. Трябва ни време, лейтенант.

— Имам още пет минути — най-много — преди да започне престрелката.

— Дръжте канала отворен.

„Къде са?“, запита се Едуардс. Руснаците вече не се виждаха. Скалите и прикритията, които толкова често бяха спасявали групата му сега се оказваха недостатък. Лейтенантът спря да се опитва да види нещо като повдига глава. Той беше офицерът, той командваше, той се намираше на най-доброто за наблюдение място и той беше длъжен да види какво става. Едуардс се премести леко, за да има по-добра видимост към онова, което ставаше под него.

— Там има някой! — каза взводният сержант и грабна радиопредавателя си. — Марковский, тръгнали сте към капан! Виждам човек с каска на върха на хълма.

— Прав си — каза лейтенантът. — Подгответе минохвъргачката! — Офицерът изтича до голямата високочестотна полева радиостанция и се опита да се свърже с Кефлавик. Наличието на въоръжени войници на съседния хълм можеше да означава само едно нещо. Но Кефлавик все още беше извън ефира.

Едуардс видя един от руснаците да става и да заляга отново след като един от другарите му извика нещо. Когато сянката се появи отново, пред нея се виждаше дулото на автомат. Лейтенантът чу свистене, а след това и експлозия на петдесет ярда от него.

— О, мамка му! — Едуардс залегна по очи и се прикри зад скалата си. Скални отломки падаха около него. Той погледна към Вигдис, която изглеждаше добре, а след това и към далечния връх, по чийто склон тичаха хора. Втора мина падна вдясно от него, след което се чу стрелба от автомат. Той сграбчи спътниковия предавател.

— Кучкарник, тук Хрътка. Атакуват ни.

— Хрътка, свързахме се със самолетоносач на флота. Изчакай. — Земята отново се разтърси. Мината падна на по-малко от тридесет фута от мястото, на което се намираше Едуардс, но той все още беше защитен от скалите. — Хрътка, самолетоносачът е на вашата честота. Предавайте. Позивната им е Звездна база и те знаят кои сте.