Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Въпреки счупената си китка командир Дейвис успя да се покатери на спасителния си сал, като едновременно ругаеше и благославяше късмета си. Първото му съзнателно действие беше да активира аварийния си радиопредавател. Той се огледа и забеляза втори жълт спасителен сал наблизо. Онова, което се случи след това го изненада силно.

— Вие сте пленник! — Мъжът беше насочил пистолет към него. Револверът на Дейвис беше на дъното на океана.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Майор Александър Георгиевич Чапаев, съветски военновъздушни сили.

— Здрасти. Аз съм командир Гюс Дейвис, американски военноморски въздушни сили. Кой те свали?

— Никой не ме е свалял! Горивото ми свърши! — Той размаха пистолета. — А ти си мой пленник.

— О, я стига глупости!

Майор Чапаев поклати глава. И той като Дейвис беше изпаднал почти в шок от стреса на боя и разминаването на косъм със смъртта.

— Задръжте този пистолет, майоре. Не знам дали в тези води има акули.

— Акули?

Дейвис помисли за миг. Кодовото име на новата съветска подводница.

— Акула. Акула във водата.

Чапаев пребледня.

— Акула?

Дейвис свали ципа на пилотския си костюм и вкара ранената си ръка в процепа.

— Да, майоре. За трети път ми се налага да плувам. Последният път прекарах дванадесет часа на сала и видях две от тези проклети същества. Имате ли препарат срещу акули на сала си?

— Какво? — Чапаев беше наистина объркан.

— Това нещо. — Дейвис потопи пластмасовия плик във водата. — Дайте да вържем двата сала един за друг. Така е по-безопасно. Този препарат би трябвало да задържи акула настрани.

Дейвис се опита да привърже саловете с една ръка, но не успя. Чапаев остави пистолета си, за да му помогне. След едно сваляне и след оцеляването си в този въздушен бой, той внезапно беше обхванат от желание да живее. Идеята да бъде изяден жив от някаква хищна риба го ужасяваше. Той погледна към водата през борда на сала.

— Божичко, каква сутрин — изпъшка Дейвис. Китката го болеше страхотно.

Чапаев изсумтя утвърдително. Той се огледа за първи път и осъзна, че не вижда брега. След това се опита да извади аварийния си радиопредавател, но откри, че кракът му е разкъсан, а джобът с радиопредавателя е бил откъснат при катапултирането.

— Ама че нещастни копелета сме ние двамата — каза той на руски.

— Какво каза?

— Къде е брегът? — Морето никога не се беше струвало толкова огромно на майора.

— На около двадесет и пет мили в тази посока, ако не греша. Този крак не ми изглежда много добре, майоре. Сигурно имаме едни и същи катапулти. О, мамка му! Ръката ме боли ужасно.

— Какво, по дяволите, мислите че става? — попита Едуардс. Те се намираха твърде далеч, за да чуят каквото и да било, но не можеха да не забележат издигащия се над Кефлавик дим.

По-голямата им грижа обаче беше отделението руснаци, които вече се намираха в подножието на хълма им. Никълс, Смит и четиримата редници се бяха пръснали по фронт от сто ярда, в центъра на който се намираше Едуардс. Лицата им бяха намазани с маскировъчен грим и те наблюдаваха руснаците, приклекнали зад скалите.

— Кучкарник, тук Хрътка, имаме неприятности. Край. — Наложи се да се обади два пъти преди да получи отговор.

— Какъв е проблемът, Хрътка?

— Пет-шест руснака се катерят по нашия хълм. Намират се на около шестстотин фута под нас, на половин миля разстояние. Освен това, какво става в Кефлавик?

— В момента провеждаме въздушна атака там и това е всичко, което знам. Дръж ни в течение, Хрътка. Ще се опитам да ви изпратя помощ.

— Благодаря. Край.

— Майкъл?

— Добро утро. Радвам се, че поне един от нас успя да поспи добре. — Тя седна до него, сложи ръка върху крака му и страхът изчезна поне за момента.

— Бих се заклел, че видях движение там горе — каза взводният сержант.

— Дай да видя. — Лейтенантът насочи мощния си полеви бинокъл към указаното място. — Нищо. Абсолютно нищо. Може да си видял птичка. Тук гъмжи от тях.

— Възможно е — не възрази сержантът. Той започваше да изпитва вина, че беше изпратил Марковский да провери хълма. „Ако лейтенантът имаше поне малко мозък в главата си — помисли си той, — щеше да изпрати повече хора, дори да ги поведе лично, както подобава на един офицер.“

— Военновъздушната база е нападната.

— Свързахте ли се по радиото с тях?

— Опитах. Засега са излезли от ефира. — В гласа му се усещаше тревога. Шестдесет мили бяха твърде голямо разстояние за малките тактически радиопредаватели. За връзка с базата те използваха тежката си военна радиостанция. Колкото и да му се искаше да бъде с патрула, лейтенантът знаеше, че мястото му трябваше да бъде в базата. — Предупреди Марковский.