Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Добре — каза О’Мали. През всичките години на учения и тренировки той никога не беше изстрелвал бойно торпедо срещу истинска подводница. Звуците от улучената подводница му се сториха най-тъжното нещо, което някога беше чувал. На повърхността се появиха няколко маслени петна. — Ромео, целта е поразена. Кажете на боцмана да се хваща за бояджийската си четка. Ще продължим да кръжим, за да проверим дали няма оцелели. — Предния ден една друга фрегата беше спасила целия екипаж на сваления „Беър“ и руските войници вече бяха на брега, където щяха да бъдат разпитани. Но след тази схватка оцелели нямаше да има. О’Мали продължи да обикаля сектора десетина минути, след което се върна на фрегатата.

— Хрътка, всички ли сте сити и отпочинали? — попита Кучкарник.

— Предполагам, че може да се каже и така. — Едуардс отдавна чакаше това обаждане, но сега, когато го беше получил, то му се струваше твърде застрашително.

— Искаме да патрулирате южния бряг на Хвамсфьордур и да ни съобщавате за всяко раздвижване на руснаците, което забележите. Особено ни интересува град Стиккисхолмур. Това е едно малко пристанище на около четиридесет мили западно от вас. Както и преди, заповедите ви са да избягвате контакти, да наблюдавате и да докладвате. Ясно ли е?

— Прието. С колко време разполагаме?

— Не мога да ви кажа, Хрътка. Не знам. Въпреки това съветвам ви да тръгнете веднага.

— Добре, след десет минути ще бъдем на път. — Едуардс сви антената и прибра радиопредавателя в раницата. — Време е да напускаме този планински курорт, хора. Сержант Никълс?

— Да, сър? — Никълс и Смит се приближиха заедно.

— Инструктиран ли сте за предстоящите събития?

— Не, сър. Заповедите ни бяха да сменим вашата група и да чакаме по-нататъшни инструкции. — Едуардс вече беше разгледал куфарчето с картите на сержанта. Той имаше карти за цялото западно крайбрежие на Исландия; с изключение на зоната на парашутния десант, върху тях не беше отбелязано абсолютно нищо. Разбира се, целта на разузнаването им по брега говореше сама за себе си. Лейтенантът извади една тактическа карта и определи курса им на запад.

— Добре, ще се групираме по двойки. Сержант Смит, поемете челото с някой от новите ни приятели. Никълс, вие с Роджърс покривайте задната врата. И двамата имате радиостанции, а аз ще взема третата радиостанция и ще се придвижвам с останалите от групата. Групите да се държат на такова разстояние, че да се виждат една друга. Доколкото е възможно, ще се придържаме към хълмистия терен. Първото шосе с твърда настилка по пътя ни е на десет мили западно оттук. Ако забележите нещо, залягайте и ми докладвайте. И без геройски изпълнения, става ли? Добре, след десет минути тръгваме. — Едуардс събра екипировката си.

— Накъде отиваме, Майкъл? — попита го Вигдис.

— Стиккисхолмур — отговори лейтенантът. — Добре ли си?

— Мога да вървя с вас, да. — Тя седна до него. — А когато пристигнем в Стиккисхолмур?

Майк се усмихна.

— Това не ми го казаха.

— Защо никога нищо не ти казват?

— От съображения за безопасност. Това означава, че колкото по-малко знаем, толкова по-добре ще бъде за нас.

— Това е глупаво — каза тя. Едуардс не знаеше как да й обясни, че от една страна е права, а от друга — не е.

— Според мен, когато стигнем там, ще можем да започнем отново да мислим за нормален живот.

Лицето й промени изражението си.

— Какво е нормален живот, Майкъл?

„Още един добър въпрос — каза си Едуардс. — Но сега аз трябва да мисля за твърде много неща и ще оставя този въпрос за по-късно.“

— Ще видим.

Битката за Хамелн и битката за Хановер вече бяха едно и също сражение. Преди два часа силите на НАТО се бяха изтеглили на запад, южно от промишления град, което им беше позволило да скъсят линиите си и да обединят подразделенията си. Съветските части настъпваха предпазливо, за да не попаднат в нов германски капан. Алексеев и главнокомандващият Западния военен театър разглеждаха картите си, опитвайки се да анализират последствията от изтеглянето на врага.

— Това им позволява да оставят поне една, вероятно две, бригади в резерв — размишляваше Алексеев на глас. — Те могат да използват магистрала 217, за да прехвърлят бързо подразделения от един сектор в друг.

— Че кога германците са се отказвали доброволно от територия? — попита шефът му. — Те не са направили това, защото са го искали. Линиите им бяха твърде удължени, а частите им — намалени.