Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Знаете ли, забелязах нещо странно. Три от тях летяха в стегната формация близо един до друг. Засякох ги с телевизионната си система от разстояние петдесет мили. Няма начин те да са разбрали, че сме там. Ако бяхме по-наблизо, можехме да ги проследим по целия път до базата им. Също като при онази игра, която едно време ни показаха германците — изпраща се една „птичка“ точно зад завръщащите се бомбардировачи и тя пуска няколко бомби малко след тяхното приземяване.

— Никога няма да успеем да преодолеем тяхната идентификационна система — отвърна Толанд.

— Така е, но ще знаем графика на пристигането им в базите с точност до, да речем, десет минути. Това би трябвало да свърши работа на някого.

Командир Толанд сложи чашата си върху масата.

— Да, прав сте. — Той реши да изпрати тази идея до командващия въоръжените сили в Източния Атлантик.

Не можеше да има грешка. В линиите на НАТО южно от Хановер беше направен голям пробив. Две бригади от изтънелия резерв на НАТО бяха изпратени към Алфелд. Ако дупката не бъдеше запушена, Хановер щеше да падне, а с него и цяла Германия на изток от Везер.

Както се очакваше, мостът издържа по-малко от час. За това време Алексеев успя да прехвърли на отсрещния бряг цял батальон механизирана пехота и въпреки че силите на НАТО на два пъти започнаха ожесточени контраатаки, танковете, които той бе разположил по източния бряг, успяха да ги спрат с пряк обстрел. Съюзническите войски се бяха посъвзели и вече събираха артилерията си. Тежки оръдия обстрелваха началото на моста и танковете откъм съветската страна на реката, а на всичко отгоре и десантните лодки бяха задържани от ужасните задръствания по пътя между Сак и Алфелд. Тежки германски оръдия засипваха пътя и местността около него с артилерийски мини, които бяха достатъчно мощни, за да откъснат веригата на танк или колелата на камион. Сапьори кръстосваха непрестанно пътищата и взривяваха мините с тежки картечници, но това отнемаше време, а и не всички мини можеха да бъдат забелязани, преди да избухнат под някое тежко натоварено превозно средство. Загубите на танкове и камиони и без това бяха достатъчно големи; сякаш не стигаше това, но и всяка поразена машина създаваше задръстване по пътя.

Щабквартирата на Алексеев се намираше в един магазин за фотографска апаратура с изглед към брега на реката. Прозорците от тъмно стъкло отдавна ги нямаше и стъклата от тях пращяха под ботушите му при всяка негова стъпка. Той разгледа далечния бряг през бинокъла си, притеснен за хората си, които се опитваха да отвърнат на огъня на войниците и танковете, разположени по хълмовете над главите им. На няколко километра оттам всички самоходни оръдия на 8-а гвардейска армия бяха тръгнали напред, за да осигурят огнева поддръжка на танковата му дивизия, и двамата със Сергетов им наредиха да започнат да обстрелват артилерийските позиции на НАТО.

— Вражески самолети! — извика един лейтенант.

Алексеев изви глава нагоре и видя от юг да се приближава малка точка, която бързо прерасна в германски изтребител F-104. Жълтите опашки на трасиращите снаряди на противосамолетните му оръдия описаха дъги нагоре и свалиха самолета, но веднага след него се появи още един, който изстреля своите снаряди и взриви съветското самоходно оръдие. Алексеев изруга, когато едномоторният самолет се насочи към целта си, пусна две бомби откъм далечната страна на реката и зави обратно. Бомбите падаха бавно, забавени от малки парашути, и когато достигнаха на около двадесет метра над земята, сякаш изпълниха въздуха с мъгла. Алексеев се хвърли на пода на магазина в мига, в който облакът от експлозивни изпарения беше взривен от запалителни бомби. Ударната вълна беше ужасяваща и някъде над главата му се разтресе една витрина, от която се посипаха счупени стъкла.

— Какво беше това, по дяволите? — изрева заглушеният от взривната вълна Сергетов. — Вие сте ранен, другарю генерал!

Алексеев прекара ръка по лицето си и тя се изцапа с кръв. Очите му смъдяха и той изля съдържанието на манерката върху лицето си, за да го почисти от кръвта. Майор Сергетов постави превръзка върху челото на генерала с една ръка и Алексеев не пропусна да забележи това.

— Какво ви има?

— Паднах върху тези проклети стъкла! Не мърдайте, другарю генерал, кървите като заклано прасе. — В магазина влезе някакъв генерал-лейтенант. Алексеев видя, че това е Виктор Береговой, вторият в командването на 8-а гвардейска армия.