Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Да. — Морис се върна на мостика, като не спираше да мисли за това. Вече беше запомнил цялата последователност на събитията. Той се приближи до крилото на мостика. Спрингерите все още бяха надупчени и на мястото, на което беше загинал старпомът, все още се виждаше бледо кърваво петно. Днес някой щеше да го замаже с боя. Боцман Кларк беше организирал матросите в най-различни работни групи. Морис запали цигара и се втренчи в хоризонта.

Хеликоптерът беше последното предупреждение, което им трябваше. Едуардс и групата му се бяха отправили на североизток. Те преминаха през район на множество малки езерца, прекосиха един път с чакълена настилка, след като бяха чакали цял час, за да определят интензивността на движението по него, и започнаха да се придвижват през поредица от тресавища. Едуардс вече беше напълно объркан от терена. Комбинацията от голи скали, тревисти поляни, полета от лава, а сега и сладководни тресавища, го караше да се чуди дали Исландия не беше мястото, което Бог бе избрал, за да се отърве от отпадъците, които бяха останали, след като бе създал света. На Господ обаче явно не му бяха останали дървета, защото наоколо не се виждаше нито едно, и най-доброто прикритие за групата беше високата до коленете им трева, която се издигаше над водата. Едуардс си помисли, че това трябва да е доста устойчива трева, защото до неотдавна тресавището е било замръзнало. Все още беше студено и само няколко минути след като бяха навлезли в тресавището краката ги бяха заболели от студа. Всички понасяха търпеливо това неудобство. Другата възможност беше да се движат през гола, леко издигната местност, което не беше приемлива алтернатива при наличието на вражески хеликоптери наоколо.

Вигдис учудваше всички с издръжливостта си. Тя не изоставаше от морските пехотинци и никога не се оплакваше и не се спъваше. „Истинско селско момиче“ — помисли си Едуардс. Тя бе прекарала цялото си детство, гонейки овцете от фермата по поляните и катерейки се по тези проклети хълмове.

— Добре, момчета, десет минути почивка — извика Едуардс. Всички моментално се огледаха за сухо местенце, на което да се строполят. Единственото, което успяха да намерят, бяха няколко скали. „Скали посред тресавище!“, помисли си Едуардс. Гарсия застана на пост с отмъкнатия от руснаците бинокъл. Смит запали цигара. Едуардс се обърна и видя, че Вигдис е седнала до него.

— Как си?

— Много изморена — каза тя с лека усмивка. — Но не чак толкова, колкото теб.

— Така ли! — разсмя се Едуардс. — Може би ще трябва да ускорим хода.

— Къде отиваме?

— Към Хвамсфьордур. Не ни казаха защо. Предполагам, че ни остават още четири или пет дни път. Искаме да стоим настрани от всички пътища, които можем да избегнем.

— За да ме защитите, нали?

Едуардс поклати глава.

— За да защитим всички. Не искаме да се бием с никого. Наоколо има твърде много руски войници и ние не можем да си играем на военни игрички.

— Значи аз не наранявам… ъъ, не възпирам работата ви? — попита момичето.

— Съвсем не. Ние сме късметлии, че си с нас. Че на кого не му се иска да се разхожда из страната с едно красиво момиче? — отвърна галантно лейтенантът. „Не казах ли някаква глупост?“ Тя го погледна някак странно.

— Ти мисли, че аз красива след… след…

— Вигдис, ако те беше сгазил камион… да, ти си много красива. Никой не може да промени това. Онова, което се случи с теб, не беше по твоя вина. Ако вследствие на него са настъпили някакви промени у теб, то те са отвътре, а не отвън. И аз знам, че някой те харесва.

— Имаш предвид детето ми? Грешка. Той намира друго момиче. Това не е важно, всичките ми приятелки си имат деца. — Тя сви рамене.

„Какво тъпо копеле“ — помисли си Едуардс. Той си спомни, че в Исландия да имаш незаконно дете беше нещо обичайно. Тъй като на острова нямаше фамилни имена — повечето исландци имаха собствени имена, последвани от бащиното, — човек не можеше да направи разлика между законните и незаконните деца. Пък и на исландците, изглежда, хич не им пукаше от това. Млади неомъжени жени раждаха деца, грижеха се добре за тях и в това нямаше нищо лошо. Но кой би напуснал момиче като това тук?

— Е, Вигдис, аз лично смятам, че никога през живота си не съм срещал по-красиво момиче от теб.

— Наистина ли?

Едуардс си призна мислено, че косата й беше мръсна и невчесана и изглеждаше ужасно. Лицето и дрехите й бяха покрити с прах и кал. Един горещ душ щеше да промени това само за няколко минути и щеше да открие красотата й. Но красотата идва отвътре и той едва сега започваше да оценява душевната красота на това момиче. Прокара дланта си по бузата й.