Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Сигурен ли си, че сме потопили онова корито?

— Ти потапя — каза Йохансен. — Моя лодка мъртва, мои хора мъртви, аз мъртъв. Ти потапя. — Маккафърти си помисли, че да потопиш ескадрен миноносец не беше толкова престижно, като да потопиш атомен боен кръстосвач, но все пак беше по-добре от нищо. Той си припомни, че ракетите му бяха повредили още един ескадрен миноносец. Кой знае, може би той също беше потънал по обратния път към базата си.

— Не е зле, Дани — каза Симс.

— Някои хора — каза капитанът на „Оберон“ — направо са родени с късмет!

— Знаеш ли, Тод — каза капитанът на „Чикаго“, — тази бира си я бива.

Имаше само два трупа за погребване. Още четиринадесет души от екипажа бяха изчезнали и се предполагаше, че са загинали, но Морис смяташе, че корабът му е извадил късмет. Двадесет матроси имаха наранявания от различна степен. Предмишницата на Кларк беше счупена, няколко души си бяха счупили глезените от ударната вълна, а половин дузина бяха изгорени зле от пробитите паропроводи. Дребните порязвания от парчетата стъкло не се брояха.

Морис проведе погребалната церемония според устава. Гласът му не издаваше никакви чувства, докато четеше думите за увереността и надеждата, че един ден морето ще върне мъртъвците си… По даден знак матросите наклониха дървените плотове. Увитите в пластмасови чували трупове с прикрепени към тях стоманени тежести се плъзнаха изпод знамената и паднаха във водата. Дълбочината на това място беше десет хиляди фута — дълъг път за старпома и мерача Трети клас от Детройт. Последва пушечният залп, но без музикален съпровод. Никой на борда не можеше да свири на тромпет, а касетофонът беше счупен. Морис затвори устава.

— Свободни сте.

Знамената бяха сгънати внимателно и прибрани в склада на кулата. Дървените плотове бяха занесени в трапезарията, а подпорите бяха върнати на местата им. Морис знаеше, че „Фарис“ все още е половин кораб, който може да се използва само за старо желязо.

Влекачът „Папаго“ теглеше фрегатата с малко повече от четири възела. До сушата оставаха още три дни път. Бяха се отправили към Бостън, който бе най-близкото пристанище, вместо към някоя военноморска база. Причината беше ясна. Поправката на фрегатата щеше да отнеме повече от година и флотът не искаше да натоварва кораборемонтните си мощности с работа, която щеше да продължи толкова. Само корабите, които можеха да бъдат поправени за полезна бойна служба, щяха да получат бързо обслужване в кораборемонтните бази на ВМФ.

Сега дори и командването му на „Фарис“ беше просто формално. На влекача имаше резервен екипаж, голяма част от който се състоеше от хора, които в цивилния живот бяха експерти по спасителни операции. Трима от тях бяха на борда на фрегатата, за „да съветват“ Морис относно нещата, които трябваше да прави. Съветите им на практика представляваха учтиви заповеди.

Екипажът имаше достатъчно работа. Предните напречни прегради трябваше да бъдат проверявани и наблюдавани непрекъснато. В машинното отделение течеше ремонтът на двигателите. В момента само един от котлите на кораба работеше и така осигуряваше достатъчно пара за задвижването на турбогенераторите и за електричеството. Работата по втория котел щеше да продължи поне още един ден. Екипажът му бе обещал, че основният търсещ радар ще бъде приведен в действие до четири часа. Спътниковата антена току-що беше поправена. Когато пристигнеха в пристанището — ако изобщо пристигнеха, — всичко, което можеше да бъде поправено от екипажа, щеше да бъде поправено. Това нямаше кой знае колко голямо значение, но една поговорка във флота казваше, че заетият екипаж е щастлив екипаж. На практика това означаваше, че матросите, за разлика от капитана си, нямаха време да мислят за грешките, които са били направени, за хората, които са загинали заради тези грешки, както и чия е вината за всичко това.

Морис отиде в CIC. Тактическият разчет преглеждаше записа на касетата и картите, отразяващи срещата със съветската подводница, и се опитваше да разбере какво се бе случило.

— Не знам — сви рамене хидроакустикът. — Може би там е имало две подводници, а не само една. Искам да кажа, ето я тук, нали така? Ето тази ярка следа тук. И след две минути активният хидролокатор я засича ей там.

— Само една подводница — каза Морис. — Придвижването оттук дотам става за четири минути при скорост двадесет и пет възела.

— Но ние не я чухме, сър, а и не я видяхме на екрана. Освен това, когато я изгубихме, тя се насочваше в обратна посока. — Хидроакустикът пренави лентата и я пусна отново.