Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Едуардс погледна часовника си. Беше успял да поспи шест часа, преди да се случи всичко това. Краката му все още бяха изтръпнали, но като цяло той се чувстваше по-добре, отколкото си беше представял, че ще бъде. Лейтенантът знаеше, че това е просто илюзия. Трябваха му поне още четири часа почивка и добра храна, за да бъде в състояние да тръгне отново на път.

— Няма да тръгнем преди единадесет. Искам всички да поспят още малко и да се нахранят добре, преди да напуснем това място.

— Добра идея. Кога ще направите връзка?

— Трябваше да го направя отдавна, но нямах желание да се катеря по проклетите скали.

— Лейтенант, аз съм само един тъп мърморко, но вместо да се качвате горе, защо просто не отидете на половин миля надолу по течението? Оттам би трябвало да можете да се свържете със спътника, нали?

Едуардс се обърна и погледна на север. Ако отидеше толкова далеч, това щеше да намали ъгъла към спътника, което щеше да стане и ако се изкачеше по скалите. „Защо не се сетих за това? Защото, като всеки добър випускник на Академията на ВВС, ти също си мислеше за горе и долу, без да се сещаш, че има и встрани.“ Лейтенантът ядосано поклати глава, забелязвайки лукавата усмивка на сержанта, след което вдигна раницата с предавателя и се отправи надолу по скалистото дъно на каньона.

— Много закъсня, Хрътка — каза Кучкарник. — Повтори какво става при вас.

— Тук е пълен ужас, Кучкарник. Натъкнахме се на съветски патрул. — На Едуардс му бяха необходими две минути, за да обясни какво се бе случило.

— Да не си си изгубил проклетия мозък, Хрътка? Заповедите ви бяха да избягвате, повтарям, да избягвате контакт с врага. Откъде си сигурен, че някой не знае къде се намирате в момента? Край!

— Те всички са мъртви. Блъснахме автомобила им в една пропаст и го подпалихме. Инсценирахме катастрофа също като по телевизията. Всичко свърши, Кучкарник. Няма смисъл да се тревожиш за това сега. Намираме се на десет километра от мястото на срещата с руснаците. Оставил съм хората си да си починат до края на деня и довечера ще продължим да се движим на север. Може да ни отнеме повече време, отколкото мислехме първоначално. Теренът е много труден за ходене, но ние ще се опитаме да направим всичко възможно, за да стигнем навреме. Няма нищо друго за отбелязване. От мястото, на което се намираме, не се вижда почти нищо.

— Много добре. Заповедите остават същите и моля те, повече не се прави на добрия рицар. Потвърди.

— Прието. Край. — Едуардс се усмихна на себе си, докато прибираше предавателя в раницата. Когато се върна при другите, той забеляза, че Вигдис се размърдва в съня си. Лейтенантът легна до момичето, като внимаваше да остане на няколко фута от нея.

— Шибан каубой! Сигурно си мисли, че е Джон Уейн, който спасява заселници от ръцете на шибаните индианци!

— Ние не сме били там — каза мъжът с превръзката на окото. Той прокара пръст по превръзката си. — Погрешно е да се съди за един човек, който се намира на хиляда мили от теб. Той е бил там и е видял какво се е случило. Въпросът, който изниква веднага, е какво ни казва това за войниците на Иван?

— Руснаците никога не са се отнасяли добре с цивилните — посочи първият.

— Съветските въздушнодесантни отряди са познати с желязната си дисциплина — отвърна вторият. Той беше бивш майор от SAS, пенсиониран по инвалидност, и сега старши сътрудник към Началника на специалните операции (SOE). — Подобно поведение не показва добра дисциплина. Това може да се окаже важно на някой по-късен етап. Както споменах и по-рано, засега това момче наистина се справя много добре.

Полетът премина зле. Бяха ги прехвърлили до местоназначението им с леки бомбардировачи, които летяха на малка височина към намиращо се източно от Берлин военно летище, като във всеки самолет пътуваха не повече от четирима щабни офицери. Всички бяха пристигнали без проблеми, но Алексеев се чудеше доколко това се дължеше на късмета им. Очевидно беше, че наскоро натовските бомбардировачи бяха посетили летището и генералът вече започваше да се съмнява в онова, което колегите от ВВС му бяха казали за способността си да контролират небето дори и през деня. В Берлин групата се качи на хеликоптер, който ги откара до командния пост на Главком-запад на предния фронт край Стендал. Алексеев бе първият старши офицер, пристигнал в комплекса от подземни бункери, и това, което видя, изобщо не му хареса. Щабните офицери там бяха загрижени твърде много за онова, което вършеха силите на НАТО, и недостатъчно загрижени за онова, което Червената армия трябваше да направи с тях. Инициативата все още не беше изгубена, но първото му впечатление беше, че заплахата това да се случи е напълно реална. Алексеев намери командващия оперативен офицер и започна да събира информация за развитието на кампанията. Командирът му се появи след половин час и веднага извика Алексеев в кабинета си.