Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Едуардс скочи, без дори да знае защо. Смит и неговите пехотинци бяха още по-бързи и вече бяха на крак и се втурнаха към прикритие зад скалите, сграбчили оръжията си в ръце. Очите им оглеждаха скалистия ръб на малкия каньон, а Вигдис продължаваше да пищи. Едуардс остави автомата си и се приближи до нея.

Автоматичната реакция на пехотинците бе да си помислят, че момичето пищи, защото е забелязало някаква опасност. Едуардс инстинктивно разбра, че това не бе така. Очите на Вигдис гледаха безизразно към голите скали на няколко метра от нея, а ръцете й стискаха здраво одеялото. Когато лейтенантът приближи, тя вече беше спряла да пищи. Този път Едуардс изобщо не се замисли. Той обви ръце около раменете й и притисна главата й към своята.

— В безопасност си, Вигдис, в безопасност си.

— Семейството ми — каза тя, опитвайки се да си поеме дъх. — Те убиват семейството ми. После…

— Да, но ти си жива.

— Войниците, те… — Момичето очевидно беше разкопчало дрехите си, за да й бъде по-удобно. Сега тя се отдръпна от Едуардс и се закопча догоре. Лейтенантът обви спалния чувал около нея, като внимаваше да държи ръцете си далеч от дрехите й.

— Те повече няма да те наранят. Спомни си всичко, което се случи. Те повече няма да те наранят.

Тя го погледна в очите. Той не знаеше какво да мисли за изражението й. Болката и мъката бяха очевидни, но в погледа й се виждаха и други чувства, а Едуардс не познаваше това момиче толкова добре, че да ги разбере.

— Онзи, който уби семейството ми. Ти… ти го уби.

Едуардс кимна.

— Те всички са мъртви. Не могат да те наранят.

— Да. — Вигдис погледна към земята.

— Добре ли сте? — попита Смит.

— Да — отвърна лейтенантът. — Дамата сънува… лош сън.

— Те ще се върнат — каза тя. — Те ще се върнат отново.

— Мадам, те никога няма да се върнат, за да ви наранят. — Смит стисна ръката й през спалния чувал. — Ние ще ви защитим. Никой няма да ви нарани, докато сте с нас. Разбирате ли ме?

Момичето кимна отсечено няколко пъти.

— Добре, госпожице Вигдис, защо сега не се опитате да поспите малко? Никой няма да ви нарани, докато сме тук. Ако имате нужда от нас, можете да ни повикате.

Смит се отдалечи. Едуардс се надигна, но момичето извади ръката си от чувала и го хвана за предмишницата.

— Моля те, не си отивай. Аз… аз страхува, страхува да бъде сама.

— Добре. Ще остана с теб. Легни и се наспи.

Пет минути по-късно очите й се затвориха и дишането й се успокои. Едуардс се опита да не я гледа. Какво ли щеше да си помисли тя, ако внезапно се събудеше и видеше как я гледа? „А и сигурно ще бъде права да си го помисли“ — призна си Едуардс. Ако я беше срещнал в Офицерския клуб в Кефлавик преди две седмици… той беше млад, необвързан мъж, а тя очевидно беше млада, необвързана жена. След второто питие сигурно щеше да мисли само как да я заведе в квартирата си. Малко тиха музика. Колко красива би изглеждала тя, докато се измъква от дрехите си на фона на влизащата през щорите мека светлина. Вместо това той я бе срещнал чисто гола, с наранено тяло. Сега това му се струваше толкова странно. Едуардс просто знаеше, че ако някой друг мъж се опиташе да я докосне, той щеше да го убие, без да се замисля. Лейтенантът не можеше да си представи какво ли щеше да бъде, ако самият той се опиташе да свали момичето — единствената вероятна мисъл, която би му минала през главата, ако я беше срещнал на улицата. „Какво ли щеше да стане, ако не бях решил да вляза в дома й — чудеше се той. — Сега тя щеше да лежи мъртва до родителите си. Вероятно някой щеше да открие труповете им след няколко дни… както намериха Сенди.“ Едуардс знаеше, че точно това беше истинската причина да убие съветския лейтенант и да се наслаждава на бавното му отпътуване за ада. Жалко, че никой не беше сметнал за подходящо това да бъде извършено с…

Смит му махна с ръка. Едуардс стана тихо и отиде при сержанта.

— Оставих Гарсия на пост. Мисля, че в крайна сметка трябва да си останем морски пехотинци. Ако тревогата беше истинска, досега всички щяхме да бъдем мъртви, лейтенант.

— Още сме твърде уморени, за да продължим пътя си.

— Тъй вярно, сър. Добре ли е дамата?

— Тя преживява труден момент. Когато се събуди… по дяволите, не знам. Страхувам се, че може да откачи, докато е с нас.

— Може би. — Смит запали цигара. — Тя е млада. Може би ще се оправи, ако й дадем възможност.

— Да й дадем някаква работа?

— Да върши същото, което правим и ние, шкипер. По-добре е вие да се занимавате с мисленето.