Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Това няма да се отрази върху днешното им нападение, но ще има ефект на следващия ден. Ако успеем дори веднъж, Иван ще трябва да промени оперативния си модел и може би да изпрати изтребители за охрана на бомбардировачите и танкерите си. В най-лошия случай руснаците вече ще реагират на нашите действия, а не обратното.

— И може би ще намалят нападенията срещу нас — продължи капитанът на групата. — Добре, нека да обмислим всичко това.

От картата не можеше да се разбере колко труден щеше да бъде този преход. Река Скула беше дълбала поредица от дефилета в продължение на векове. Сега беше придошла, а от водите на водопада се издигаше облак дребни пръски, над който се извиваше дъга. Това ядоса Едуардс. Той харесваше дъгата, но тя означаваше, че скалите, по които групата трябваше да се спуска, ще бъдат мокри и хлъзгави. Едуардс прецени, че трябваше да изминат около шестдесет метра надолу, преди да стигнат до гранитните канари в подножието. Погледнато отгоре, разстоянието изглеждаше много по-голямо.

— Занимавали ли сте се с алпинизъм, лейтенант? — попита го сержантът.

— Никога. А ти?

— Да, само че нас ни обучаваха повече в изкачването, отколкото в слизането. Това тук трябва да бъде по-лесно. Не се притеснявайте твърде много от подхлъзване. Кубинките имат доста добро сцепление. Само гледайте да стъпвате върху стабилни опори, става ли? И не бързайте. Нека Гарсия да тръгне пръв. Това място вече започва да ми харесва, шкипер. Виждате ли онзи вир под водопада? Там има риба и не мисля, че някой може да ни забележи в тази дупка.

— Добре, ти наглеждай дамата.

— Добре. Гарсия, тръгвай напред. Роджърс, покривай ни. — Смит преметна автомата си на рамо и се приближи до Вигдис. — Ще можете ли да се справите, мадам? — каза той, подавайки й ръка.

— Била съм тук и преди. — Тя почти се усмихна, докато не си спомни кой я беше водил на това място. Ръката на сержанта остана да виси във въздуха.

— Това е добре, госпожице Вигдис. Може би ще можете да ни научите на някои неща. А сега внимавайте.

Слизането щеше да бъде доста лесно, ако не бяха тежките раници. Всеки от мъжете носеше по двадесет и пет килограма на гърба си. Допълнителното тегло и умората влияеха върху равновесието им и отдалеч морските пехотинци приличаха на стари бабички, пресичащи заледена улица. Склонът се спускаше надолу под ъгъл петдесет градуса, като на места беше почти отвесен. По него имаше утъпкани пътеки, вероятно от сърни, каквито наоколо имаше в изобилие. За първи път умората се оказа полезна за групата. Ако бяха отпочинали добре, мъжете може би щяха да се опитат да се спуснат по-бързо, но сега всеки от тях беше на края на силите си и се страхуваше от слабостта си повече, отколкото от скалите. Спускането им отне повече от един час, но те успяха да стъпят в подножието на водопада само с одрасквания по ръцете и леки натъртвания.

Гарсия прекоси реката откъм източния й бряг, където стената на каньона беше по-стръмна и групата се установи на лагер на една скалиста площадка на три метра над водата. Едуардс погледна часовника си. Бяха се движили почти непрекъснато в продължение на повече от два дни. Петдесет и шест часа. Всеки си намери място под сенките.

Първата им работа беше да се нахранят. Лейтенантът изяде една консерва, без да поглежда какво е съдържанието й. Оригванията му бяха с вкус на риба. Смит остави двамата редници да се наспят първи и даде своя спален чувал на Вигдис. Момичето заспа почти толкова бързо, колкото и войниците. Сержантът направи бърз оглед на местността. Едуардс го наблюдаваше с удивление и не можеше да повярва, че Смит все още имаше сили да направи каквото и да било.

— Мястото е добро, шкипер — обяви най-сетне сержантът, като се отпусна на земята до офицера. — Ще запалите ли?

— Не пуша. Мислех, че си свършил цигарите.

— Така беше. Бащата на дамата се оказа пушач и аз взех няколко пакета от неговите. — Смит запали цигара без филтър със запалка „Зипо“, украсена с емблемата на Корпуса на морската пехота и вдъхна дълбоко. — Господи, това е страхотно!

— Мисля, че можем да останем да си починем тук един ден.

— Звучи ми добре. — Смит се облегна назад. — Доста добре се справихте, лейтенант.

— В Академията на ВВС тичах. Десет хиляди метра, няколко маратона, такива неща.

Смит го погледна с изненада.

— Да не искате да ми кажете, че съм се опитвал да забия в земята някакъв проклет бегач на дълги разстояния?

— Ти успя да забиеш един маратонец в шибаната земя. — Едуардс разтри раменете си. Дали болката от ремъците на раницата му щеше да изчезне някога? Имаше чувството, че някой беше го бил с бейзболна бухалка по краката. Лейтенантът се облегна назад и мислено нареди на всяко мускулче в тялото си да се отпусне. Скалистата земя не беше най-удобното място за отпускане, но той нямаше достатъчно сили, за да стане и да потърси по-добро. Едуардс се сети за нещо. — Не трябва ли някой да остане на пост?