Том Клэнси - Операция „Червена буря“

В такова лошо време бойните действия бяха почти невъзможни. Подводниците като цяло представляваха платформа с един сензор и откриваха целите си с помощта на хидролокатор. Шумът от бурята заглушаваше емитираните от корабите шумове, за които следяха подводните лодки. Някой агресивен капитан на подводница можеше да се опита да излезе на перископна дълбочина, за да използва търсещия си радар, но така рискуваше обръщане напречно на вятъра и временна загуба на управлението на подводницата — нещо, на което никой офицер от екипажа на атомна подводна лодка не гледаше с добро око. За да открие някой кораб в такова време, подводницата трябваше буквално да се сблъска с него, а шансовете това да стане бяха малки. Нападението по въздух също не представляваше голяма опасност в момента. Развълнуваната водна повърхност със сигурност щеше да обърка търсещите глави на съветските ракети.

Монтираният на носа на фрегатата хидролокатор беше напълно безполезен. Движението на кораба го караше да описва шестметрови дъги и понякога го изваждаше изцяло от водата. Буксирният хидролокатор се влачеше в спокойните води на неколкостотин фута под водната повърхност и теоретично можеше да функционира доста добре. На практика обаче и той беше безполезен при тези метеорологични условия, защото подводниците трябваше да се движат с много висока скорост, за да може сигнатурата им да се открои измежду останалите шумове. Дори ако това станеше, влизането в бой с целта не беше проста работа. Хеликоптерът се намираше на палубата и може би щеше да успее да излети, но приземяването му в такова време беше абсолютно невъзможно. За да бъде застрашена от фрегатата, подводницата трябваше да се намира в обсега на ASROC торпедата — пет мили, — но вероятността за това беше твърде малка. Морис винаги можеше да повика един от двата P-3 „Орион“, които придружаваха конвоя, но не завиждаше на екипажите на самолетите, които летяха през облаците на височина по-малко от хиляда фута.

Бурята означаваше временно прекратяване на бойните действия и възможност за почивка и на двете страни преди започването на следващия рунд. Руснаците можеха да бъдат по-спокойни. Самолетите им с голям радиус на действие щяха да бъдат приземени за толкова необходимата поддръжка, а подводниците им, които кръстосваха океана на четиристотин фута под повърхността, можеха да си позволят да носят спокойно вахтата в хидролокаторното.

— Кафе, шкипер? — Боцман Кларк излезе от лоцманската кабина, в ръка с чаша, захлупена с чинийка, за да не влиза морска вода в нея.

— Благодаря. — Морис взе чашата и изпи половината от съдържанието й. — Как се справя екипажът?

— Твърде са изморени, за да мърморят, сър. — Кларк се разсмя. — Спят като пеленачета. Колко ще продължи всичко това, капитане?

— Още дванадесет часа, след което би трябвало да се проясни. След него идва област на високо атмосферно налягане. — Дългосрочната метеорологична прогноза от Норфолк беше получена току-що. Бурята се движеше на север и през следващите две седмици трябваше да преобладава слънчево време. Чудесно.

Боцманът се наведе през борда, за да види какво е състоянието на инсталациите на предната палуба. При всяка трета или четвърта вълна „Фарис“ забиваше рязко носа си надолу и понякога при това движение вълните прехвърляха носа и се блъскаха в предметите по палубата. Задължение на боцмана беше да се погрижи за поправката на повредените предмети. Подобно на повечето фрегати от клас 1052, дислоцирани в бурния Атлантически океан, по време на последния основен ремонт „Фарис“ също бе получил стрингери и по-голяма височина на носа. Те намаляваха, но не можеха да предотвратят проблема, с който моряците се бяха сблъскали още в най-дълбока древност — ако не се отнасяш към морето с уважението, което изисква от теб, то ще се опита да те убие. Опитното око на Кларк забеляза стотици подробности, преди боцманът да се обърне назад.

— Изглежда, че този път няма да имаме проблеми.

— По дяволите, искам да е все така, докато се приберем — каза Морис, след като допи кафето си. — Когато бурята утихне, ще ни се наложи да заобикаляме доста търговци.

Кларк кимна в знак на съгласие. Задържането на определената позиция не беше много лесно в такова време.

— Дотук добре, капитане. Все още нищо голямо не се е откъснало от палубата.

— А опашката?

— Няма проблем, сър. Един матрос я наглежда постоянно. Би трябвало да издържи, освен ако не ни се наложи да увеличим скоростта. — И двамата знаеха, че това няма да им се наложи. Фрегатата се движеше с десет възела и не можеше да развие много по-голяма скорост в такива условия независимо от причината. — Отивам на кърмата, сър.