Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Танкерът излетя пръв, а изтребителят го последва един час по-късно. Толанд и британският му колега дремеха на столовете си в разузнавателния център, без да обръщат внимание на шума от телетипния принтер в ъгъла. Ако се получеше някакво важно съобщение, младшите офицери от смяната щяха да ги уведомят, а и старшите офицери имаха нужда от малко почивка.

— А? — подскочи Толанд, когато човекът го потупа по рамото.

— Връща се, сър… вашият F-14 се връща, господин командир. — Сержантът от RAF подаде чаша чай на Боб. — Ще се приземи след петнадесет минути. Помислих си, че може би ще искате да се освежите.

— Благодаря, сержант. — Толанд прокара ръка по небръснатото си лице и реши да не се бръсне. Капитанът на групата обаче се избръсна, за да запази изражението, което подхождаше на типичните му за RAF мустаци.

Американският „Томкет“ се приближи грациозно с малка скорост и разперени криле, сякаш беше благодарен, че ще може да се приземи на нещо по-голямо от самолетоносач. Пилотът рулира до едно укритие и бързо слезе от машината. Техниците вече сваляха касетата с филма от купола на камерата.

— Не можах да открия флота им, момчета — каза той веднага щом стъпи на земята. Офицерът по радарното засичане (RIO) слезе след него.

— Божичко, ама там е пълно със самолети! — каза RIO. — Не съм виждал такава активност от последния път, когато ходихме на учение за подавяне на агресия.

— Свалих едно от копелетата, но не мога да ви зарадвам с новини за флота им. Претърсихме бреговата ивица от Орланд до Скаген, преди да обърнем назад, но не видяхме нито един надводен кораб.

— Сигурен ли си? — попита капитанът на групата.

— Можете да проверите филмовата ми лента, капитане. Не установихме визуален контакт, инфрачервеното претърсване не даде резултат, не засякохме радарни емисии, с изключение на емисиите от въздушнопреносими радари — съвсем нищо, ако не се броят многото изтребители. Започнахме да ги броим край Стокке и преброихме… колко бяха, Бил?

— Седем ята, най-вече МиГ-23, ако не се лъжа. Не установихме визуален контакт с тях, но уловихме емисиите на множество радари „Хай Ларк“. Един от техните се приближи твърде много и се наложи да му пусна една „Спароу“. Видяхме експлозията, така че със сигурност сме го свалили. Във всеки случай, момчета, нашите приятелчета не отиват към Бодо, освен ако не са решили да стигнат дотам с подводница.

— При Скаген ли завихте обратно?

— Лентата ни свърши, а и горивото намаляваше. Броят на изтребителите на север от Бодо започна да се увеличава. Ако искате да чуете моето предположение, смятам, че ще трябва да проверим Андоя, но за това ще ни бъде необходим друг самолет, може би SR-71. Не смятам, че ще мога да отида дотам и да се върна, освен ако се движа на минимална скорост. В най-добрия случай ще трябва да заредя близо до базата, но както вече казах, във въздуха там има много изтребители.

— Това едва ли има някакво значение — каза капитанът на групата. — Нашите самолети не могат да осъществят нападение на такова разстояние без масирана подкрепа от танкери, а повечето от танкерите ни имат работа на други места.

Групата излезе от полянката и навлезе в територията, която на картата беше отбелязана като пустееща земя. През първия километър вървяха по равен терен, но след това започна катеренето по Глимсбреккур, скалисто възвишение с височина двеста и десет метра. „Странно е колко бързо краката свикват с равното“ — помисли си Едуардс. Дъждът си валеше все така силно и полумракът, в който се движеха, ги принуждаваше да се движат бавно. Много от скалите, по които трябваше да стъпват, бяха неустойчиви и всяка грешна стъпка можеше да се окаже фатална. Глезените ги боляха от постоянните изкривявания по неравната земя и здраво вързаните им кубинки вече не помагаха кой знае колко.

След шест дни ходене из пущинаците Едуардс и хората му вече започваха да разбират какво значи умора. При всяка стъпка коленете им се огъваха с един-два сантиметра повече от необходимото, което правеше следващата стъпка още по-трудна. Ремъците на раниците им се впиваха безмилостно в раменете. Ръцете им бяха изморени от тежестта на оръжията и постоянното оправяне на снаряжението. Вратовете ги боляха и оглеждането нагоре и встрани за вероятна засада ставаше с огромни усилия.

Първото хубаво нещо, което им се бе случило, беше, че отблясъците на огъня от запалената къща вече се бяха скрили зад някакъв хребет. Все още не се виждаха хеликоптери и автомобили, отправили се да проверят каква е причината за пожара. Това наистина беше добре, но колко щеше да продължи? След колко време щеше да бъде открита липсата на съветския патрул? Този въпрос си задаваха всички от малката група.