Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Мислих по този въпрос — отвърна Смит. Той лежеше по гръб, захлупил каската си върху очите. — Според мен този път можем да направим изключение и да минем без постове. Можем да бъдем открити само ако някой хеликоптер прелети точно над главите ни. Най-близкият път се намира на десет мили оттук. Майната му. Какво ще кажете, шкипер?

Едуардс не чу въпроса.

— Готов ли сте за път, Иван Михайлович? — попита Алексеев.

— Тъй вярно, другарю генерал.

— Главком-запад е изчезнал. Бил е на път от Трета ударна армия за щабквартирата си на предния фронт, но не е пристигнал там. Смята се, че може да е загинал при въздушно нападение. Ние поемаме неговите функции.

— Просто така ли?

— Съвсем не — отвърна ядосано Алексеев. — Цели тридесет и шест часа са им били необходими, за да решат, че той вероятно е мъртъв! Този маниак просто освободил от длъжност командващия Трета ударна и изчезнал, а заместникът му не знаел какво да прави. Плануваната ни атака изобщо не започнала, а шибаните германци контраатакували, докато нашите войски чакали заповеди! — Алексеев поклати глава и продължи с по-спокоен глас. — Е, сега кампанията ще бъде ръководена от войници, а не от някакъв си политически благонадежден курвар.

Сергетов отново забеляза пуританската жилка на началника си. Това беше едно от малкото неща, които съвпадаха съвсем точно с партийната линия.

— Каква е мисията ни? — попита капитанът.

— Ние с вас ще обиколим дивизиите на предния фронт, за да си изясним обстановката, преди генералът да поеме командния пост. Съжалявам, Иван Михайлович, страхувам се, че това не е безопасната служба, която бях обещал на баща ви.

— Освен арабски, говоря добре и английски — отвърна младежът. Алексеев беше проверил това, преди да подпише заповедта за прехвърляне. Преди да напусне армията, подмамен от изгледите за добър живот в партийния апарат, капитан Сергетов бе показал качества на добър ротен командир. — Кога тръгваме?

— Отлитаме след два часа.

— Посред бял ден? — Капитанът беше изненадан.

— Изглежда, че през деня е по-безопасно да се пътува по въздух. НАТО твърди, че има въздушно превъзходство през нощта. Нашите ВВС твърдят обратното, но ни карат да летим през деня. Сам си направете заключенията, другарю капитан.

Един транспортен самолет C-5A чакаше пред хангара си. В огромното помещение имаше екип от четиридесет души — половината — офицери в униформи на ВМФ, другата: цивилни в комбинезони с емблемата на „Дженерал Дайнамикс“, които работеха по ракети „Томахоук“. Едната група сваляше масивните бойни глави на ракетите и ги заменяше с нещо друго. Задачата на втората група беше много по-трудна — подмяна на системите за насочване на ракетите. Този екип сваляше обичайните електронни пакети за противокорабна борба и ги заменяше със системи за разпознаване на терена, за които хората от групата знаеха, че се използват само при ракети с ядрени бойни глави, предназначени за поразяване на наземни цели. Новите насочващи системи бяха току-що излезли от завода и трябваше да се проверят и калиброват — една твърде деликатна операция. Въпреки че годността на системите беше гарантирана от производителя, обичайните за мирно време процедури не се прилагаха в този момент и бяха заменени от спешност, която всички в екипа чувстваха, но причината за която не беше известна никому. Мисията беше абсолютно секретна.

Чувствителни електронни уреди изпращаха информация към системите за насочване и операторите разглеждаха подадените от бордовите компютри команди на външни монитори. Броят на хората в екипа позволяваше едновременна проверка на само три ракети, като всяка проверка отнемаше малко повече от час. От време на време някой от екипа вдигаше глава и поглеждаше към чакащия транспортен самолет, чийто екипаж се разхождаше край него между две посещения в метеорологичната служба. След провеждане на тестовете всяка ракета получаваше по една бележка с химически молив точно до кодовата буква F върху бойната й глава, след което подобното на торпедо оръжие внимателно биваше поставяно в пусковия си контейнер. Почти една трета от насочващите системи бяха бракувани и подменени. Едва няколко от тях не бяха издържали всички тестове, а проблемите с останалите не бяха съществени, но все пак достатъчно сериозни, за да изискат подмяна, а не поправка. Техниците и инженерите от „Дженерал Дайнамикс“ се зачудиха защо стана така. Каква цел изискваше толкова голяма точност? Цялата работа отне двадесет и седем часа, с шест повече от предвиденото. Близо половината от хората в хангара се качиха на самолета, който излетя двадесет минути по-късно и се отправи към Европа. Пътниците спяха в обърнатите назад седалки, твърде уморени, за да мислят за опасностите, които ги очакваха на местоназначението им, където и да беше то.