Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Добре дошъл, другарю генерал — каза един полковник от Червената армия с почерняло от мръсотия лице.

— Къде е дивизионният командир?

— Аз съм командващият. Генералът беше убит миналия ден по време на артилерийски обстрел. По два пъти дневно трябва да преместваме командния пункт. Врагът става все по-добър в локализирането на нашите позиции.

— Какво е положението при вас? — попита рязко Алексеев.

— Бойците са уморени, но все още могат да се бият. Не получаваме достатъчно подкрепа по въздух и натовските изтребители не ни позволяват да си починем през нощта. Разполагаме с половината от номиналната си бойна мощ, с изключение на артилерията, където тя е сведена до една трета от номиналната. Американците току-що смениха тактиката, която използваха срещу нас. Вместо да атакуват водещите танкови формации, сега те изпращат своите самолети срещу нашите оръдия. Миналата нощ понесохме значителни загуби. Точно когато започвахме полкова атака, четири от техните щурмови самолети ни лишиха от почти цял батальон самоходни оръдия. Атаката ни беше провалена.

— Ами прикритията!

— Попитайте майката на дявола защо прикритията не вършат работа — отвърна полковникът. — Техните радарни самолети очевидно могат да засичат наземни превозни средства. Ние се опитахме да ги залъжем със заглушаване и примамки. Понякога става, понякога — не. Командният пункт на дивизията вече беше нападнат два пъти. Командирите на полковете ми са майори, а на батальоните ми — капитани. Тактиката на НАТО е твърде добра и командирите на единици не могат да й противодействат ефикасно. Всеки път, когато приближим някое село, танковете ми трябва да си пробиват път през рояк ракети. Опитахме се да подавим отбраната им с ракети и артилерия, но не разполагаме с достатъчно време да разрушим всяка сграда.

— От какво имате нужда?

— От въздушна поддръжка, и при това силна. Дайте ми поддръжката, която ми е необходима да премажа противника, и ще получите своя пробив! — На десет километра зад фронтовата линия една танкова дивизия очакваше подразделението на полковника да направи пробив.

— Как сте със снабдяването?

— Можеше да бъде и по-добре. Получаваме нужните доставки, но те със сигурност нямаше да бъдат достатъчни, ако дивизията беше в пълен състав.

— Какво правите в момента?

— След малко повече от час ще започнем атака с два полка срещу едно село на име Бибен. Предполагаемата мощ на врага се изчислява на два намалени пехотни батальона, подсилени от танкове и артилерия. Селото се намира на кръстопът, от който имаме нужда. Същият, който се опитахме да завземем миналата нощ. Тази атака би трябвало да свърши с успех за нас. Искате ли да наблюдавате?

— Да.

— Тогава ще бъде най-добре да ви придвижим напред. Забравете за хеликоптера, освен ако не ви е омръзнал животът. Освен това — усмихна се полковникът — мога да го използвам за поддръжка на нападението. Ще ви дам един БТР, който ще ви откара до фронтовата линия. Там ще бъде опасно, другарю генерал — предупреди полковникът.

— Добре. Кога тръгваме?

Спокойното море означаваше връщане към постоянна бойна тревога. Половината от екипажа не се отделяше от местата си, докато фрегатата се движеше на север от конвоя. Буксирният хидролокатор беше опънат зад кърмата, хеликоптерът беше готов за излитане от палубата, а екипажът му подремваше в хангара. Морис също спеше в кожения си стол на мостика и похъркваше леко, което забавляваше околните. Значи и офицерите бяха същите като редовите матроси. Спалните помещения на моряците често приличаха на дъскорезници.

— Съобщение от CINCLANTFLT, капитане.

Морис погледна към матроса и се подписа за получаването на съобщението. На сто и петдесет мили от тях един пътуващ на изток конвой бе нападнат. Той отиде до картата, за да провери разстоянията. Подводниците там не представляваха заплаха за него. И това беше всичко. Той си имаше свои грижи и светът му се беше смалил дотолкова, че нищо друго не го интересуваше. До Норфолк оставаха още четиридесет часа, след което фрегатата щеше да бъде презаредена с гориво и боеприпаси и след още двадесет и четири часа отново щеше да бъде в открито море.

— Какво е това, по дяволите? — каза високо един матрос и посочи към диря бял дим ниско над вълните.

— Това е ракета — отвърна дежурният по кораб. — Обща тревога! Капитане, пред нас има крилата ракета, насочваща се на юг.

Морис се изпъна в стола си и премигна, за да се отърси от дрямката.