Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Загубата на Исландия беше катастрофа, чиито размери едва сега започваха да се изясняват. Съветските бомбардировачи разполагаха с чист коридор към търговския маршрут. Техните подводници преминаваха спокойно през Датския проток, въпреки че натовските флоти се опитваха да дислоцират свои подводници, за да възстановят изгубената бариера — бариера, на която разчитаха конвоите. ВВС и ВМФ скоро щяха да се опитат да уредят изтребително покритие за защита от руските Ту-22, но всички тези мерки бяха половинчати. Докато Исландия не бъдеше неутрализирана напълно или пък завзета отново от НАТО — балансът на силите в Третата битка за Северния Атлантик висеше на косъм.

Затъмнени кораби напуснаха базите на Тихоокеанския флот в Сан Диего и Пърл Харбър и отплуваха в открито море. Когато се отдалечиха на достатъчно голямо разстояние от брега, те поеха курс към Панама.

Нещата отново се бяха нормализирали. Това беше относително понятие, тъй като съветските Ту-22 все още прелитаха през коридора над Исландия, само че този следобед бяха нападнали друг конвой и бяха унищожили единадесет търговски кораба. Всички движещи се на изток конвои завиваха на юг, удължавайки пътя си до Европа, за да намалят опасността от въздушно нападение. Конвоите бяха понесли големи загуби — почти шестдесет кораба бяха потопени от руснаците — но отклоняването на юг означаваше, че съветските бомбардировачи щяха да могат да носят само по една ракета, ако искаха да атакуват тези конвои.

Напрежението оказваше влияние върху всички и това беше очевидно. Екипажът на Морис беше в постоянна бойна готовност от почти една седмица четири — часа вахта, четири часа почивка. Нарушени бяха навиците за спане. Хората не се хранеха с подходящата храна. Неотложните задачи по поддръжката намаляваха още повече времето за сън на екипажа. На всичко отгоре съществуваше възможността някоя съветска подводница да ги нападне по всяко време. Екипажът си вършеше работата добре, но Морис забелязваше, че хората му стават все по-раздразнителни. Някои матроси вече се спъваха в праговете на вратите — сигурен признак на умора. Скоро щяха да последват и по-сериозни грешки. Взаимовръзката между умората и грешките беше също толкова неотменна, колкото и гравитацията. Морис се надяваше, че след ден-два ще бъде установен стабилен режим и хората му ще се нагодят към него. Вече имаше признаци, че това ставаше и старшините му го уверяваха, че няма за какво да се тревожи. Той обаче се тревожеше.

— Боен център до мостика. Имаме хидролокаторен контакт, вероятно подводница, пеленг нула-нула-девет.

— Хайде пак — каза дежурният по кораб. За двадесет и четвърти път по време на този курс екипажът на „Фарис“ се втурна към бойните си станции.

Този път им бяха необходими три часа. Не можеха да получат подкрепа от „Ориони“ и ескортните кораби събраха хеликоптерите си, за да проследят подводницата под ръководството на Морис и екипа в неговия CIC. Капитанът на тази подводница си разбираше от работата. При първото съмнение, че е бил засечен — може би хидролокаторът му беше засякъл някой от хеликоптерите над него или плясъка от падането на хидроакустичен буй във водата — той слезе надълбоко и започна объркваща серия от спринтове и дрейфове, преминавания под и над пласта, опитвайки се да наруши контакта, като през цялото време продължаваше да се движи към конвоя. Руснакът явно не искаше да избяга. Подводницата изчезваше и отново се появяваше върху тактическия екран на фрегатата, без да променя курса си, но и без да се показва достатъчно дълго, за да позволи откриването на огън по нея.

— Пак изчезна — каза замислено ПЛБ офицерът. Един от хвърлените преди десетина минути хидроакустични буйове беше засякъл слаб сигнал, задържал го бе за около две минути, след което го бе изгубил. — Този тип е страхотен.

— И е твърде близо до нас — каза Морис. Ако подводницата продължаваше да си движи на юг, сега вероятно се намираше на границата на обсега на активния хидролокатор на фрегатата. Досега „Фарис“ не беше разкрил присъствието си. Наличието на хеликоптери щеше да покаже на капитана на подводницата, че някъде над лодката му имаше кораби, но той едва ли подозираше, че само на десет мили южно от него се намираше американска фрегата. Морис погледна ПЛБ офицера.

— Да коригираме температурния си профил.

Тридесет секунди по-късно „Фарис“ спусна сондата на батитермографа си. Инструментът измери температурата на водата и предаде данните към един екран в хидролокаторното отделение. Температурата на водата беше най-важното условие на околната среда, което се отразяваше върху работата на хидролокатора. Корабите я проверяваха периодично, но подводницата можеше да извършва проверката постоянно и това й даваше още едно предимство.