Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Нещата в Германия май не вървят добре? — попита капитан Сергетов.

— Не. Ние трябваше да стигнем до покрайнините на Хамбург за тридесет и шест часа след началото на офанзивата. За един ден и половина. Вместо това ние все още сме далеч оттам, а натовските самолети нанесоха огромни поражения на Трета ударна армия. — Той млъкна и се загледа в картата. — Ако аз бях главнокомандващ на НАТО, щях да контраатакувам точно сега.

— Може би те нямат тази възможност. Първата им контраатака беше отблъсната.

— С цената на една разбита танкова дивизия и шестдесет свалени самолета. Не можем да си позволим такива пирови победи. Силите на НАТО разменят пространство за време и засега се справят успешно с тази си задача. Сухопътните им сили и тактическите им самолети действат над същите райони, над които са провеждали учения в продължение на тридесет години. Нашите загуби са почти два пъти по-големи от прогнозните и ние не можем да си позволим това да продължава. — Алексеев се облегна назад. Той се укоряваше мислено, че е настроен пораженчески. Това се дължеше най-вече на желанието му да бъде на фронтовата линия, а не в тила. Както всеки генерал, той също беше сигурен, че ако се намираше на предния фронт, щеше да се справи по-добре от колегите си.

— Какви са загубите на НАТО?

— Тежки, или поне така смятаме. Те се оказаха истински прахосници по отношение на оръжията и боеприпасите си. Германците заложиха твърде много на защитата на Хамбург и това сигурно струва скъпо. Ако аз бях на тяхно място и не можех да контраатакувам, щях да отстъпя. Не си струва заради един град да бъде нарушен балансът на въоръжените сили като цяло. Ние научихме този урок при Киев…

— Извинете, другарю генерал, но мисля, че забравяте за Сталинград.

— Там положението беше малко по-различно, капитане. Въпреки това е удивително как понякога историята се повтаря — измърмори Алексеев, докато разучаваше картата на стената. Той поклати глава. Западна Германия разполагаше с твърде много пътни връзки, за да превърне Хамбург във втори Сталинград. — КГБ докладва, че на НАТО му остават боеприпаси за още две, най-много три, седмици. Това ще бъде решаващият фактор.

— А нашите запаси и горивото ни? — попита младият капитан. Началникът му отговори на въпроса с намръщване.

Наоколо поне имаше вода в изобилие. Потоците бяха подхранвани от ледниците, които се намираха в центъра на острова — вода, която беше паднала на земята под формата на сняг преди повече от хиляда години и се бе превърнала в лед. Когато ледът се топеше, водата изпълваше скалистите корита на потоците. Тя беше кристалночиста и имаше прекрасен вкус, но нямаше абсолютно никаква хранителна стойност. Освен това беше студена, а и не беше лесно да се намерят бродове през потоците.

— Остава ни храна само за един ден, лейтенант — отбеляза Смит, когато се нахраниха.

— Да, ще трябва да помислим по въпроса. — Едуардс събра отпадъците си. Гарсия събра боклука на групата и отиде да го зарови. Ако имаше начин да заличат следите от стъпките си в праха, Смит щеше вече да ги е накарал да го направят. Работата на Гарсия не беше лесна. Докато лейтенантът сглобяваше предавателя, до слуха му достигаха приглушени испански ругатни и звукът от удрянето на армейска лопатка в малките скални отломки, които минаваха за почва на кота 482.

— Хрътка вика Кучкарника. Храната ни е на привършване. Край.

— Съжалявам за това, Хрътка. Може би ще ви поръчаме няколко пици с доставка на място.

— Я, какъв си ми бил майтапчия, копеле — каза Едуардс, без обаче да натиска ключа „предаване“. — Какво искате от нас този път?

— Някой забеляза ли ви?

— Нали сме още живи? Отрицателно.

— Кажи ми какво виждаш.

— Добре. На около две мили от нас има селски път, който води надолу по хълма. Прилича ми на ферма — нещо като разорани ниви, но не мога да определя с какво са засети. На запад от нас има овцеферма; минахме край нея, докато идвахме насам. Много овце. Преди десет минути забелязахме един камион да се движи на запад по пътя. Днес не видяхме нищо във въздуха, но предполагам, че това скоро ще се промени. Единствените цивилни лица, които забелязахме, стояха в близост до домовете си, а във фермата на север от нас се забелязва движение. Нулев, повтарям, нулев граждански трафик. Иван е затворил този остров, Кучкарник, ама наистина го е затворил. Това е всичко, което мога да ти кажа. Кажи на пилотите на онези „Варки“, че свършиха страхотна работа с електроцентралата. На мястото й остана само една дупка в земята. Оттогава не сме видели светлина от електрическа крушка.