Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Прието, Хрътка. Инструкциите ви са да се придвижите на север към Хвамсфьордур. Ще се наложи да направите голям обход, за да избегнете заливите, които виждам на картата. Искаме ви там след десет дни. Повтарям, десет дни, най-много дванадесет. Дръжте се извън населените места и избягвайте контакт с когото и да било. Графикът за свръзка остава непроменен. Докладвайте за всичко, което решите, че може да представлява интерес за нас. Повтори заповедта.

— Прието, Кучкарник, искате ни в Хвамсфьордур в края на другата седмица. Графикът за свръзка остава непроменен. Нещо друго?

— Внимавайте. Край.

— Хвамсфьордур ли? — попита Смит. — Дотам са сто мили по права линия.

— Искат да заобиколим, за да избегнем заливите.

— Двеста мили… пеша из тия лайна. — Смит свъси вежди. — До края на другата седмица ли каза? Десет или единадесет дни?

Едуардс кимна тъпо. Той изобщо не беше помислял за разстоянието.

— Ще бъде малко трудничко, господин Едуардс. — Сержантът извади една едромащабна карта от куфарчето си. — Аз дори нямам карти за цялата брегова ивица. По дяволите. Погледнете тук, лейтенант. Виждате ли как хребетите и реките на острова водят началото си точно от центъра му като спици на колело? Това означава, че ще трябва да се катерим доста, а хълмовете не са много ниски. Навсякъде из долините има пътища, а ние нямаме намерение да вървим по пътя, нали? — Той поклати неодобрително глава.

Едуардс се насили да се усмихне.

— Да не искаш да кажеш, че няма да се справите? Мислех, че вие, морските пехотинци, сте в добра физическа форма.

Смит имаше навика да бяга по пет мили всяка сутрин, но не си спомняше някога да беше виждал този дребен слабак от ВВС по време на тези си разходки.

— Добре, господин Едуардс. Казват, че досега никой не се е удавил в собствената си пот. Ставайте, пехотинци, имаме заповед да се поразходим малко. — Роджърс и Гарсия се спогледаха. „Господин“ не беше най-ласкавото обръщение към един офицер, но Смит смяташе, че неподчинението беше провинение само когато офицерът знаеше, че го обиждат.

За сглобяването на хеликоптерите беше необходимо време. Големият транспортен Ан-24 беше доставил два щурмови вертолета Ми-24, които се бяха оказали доста тежък товар дори и за това четиримоторно чудовище. Друг полет на Ил-76 беше докарал техниците и екипите, които щяха да ги сглобят, обслужват и управляват. Генералът смяташе, че в плана за операцията бе допуснато голямо недоглеждане. Хеликоптерът, който бе оцелял след нападението срещу „Фучик“ в първия ден на операцията, сега беше повреден — а счупената част, разбира се, не беше включена в резервния комплект. Трябваше още отначало да им бъдат осигурени повече хеликоптери. Той сви многозначително рамене. Идеални планове нямаше, а и грешката беше вече поправена. Дивизията му щеше да получи повече хеликоптери, както и още няколко подвижни радари и допълнителни зенитно-ракетни установки. Американците изглежда бяха решили да утежнят пребиваването му на острова колкото се може повече и той се нуждаеше от повече техника, за да им попречи…

На всичкото отгоре трябваше да се съобразява и с копелетата от КГБ. „Трябва да усмирим този остров“, казваха те. От началото на войната Исландия не е имала нито един акт на активна съпротива. „Нито един“, помисли си генералът, сещайки се за службата си в Афганистан. В сравнение с онзи планински ад, Исландия беше истински рай. Но за КГБ това не беше достатъчно! Некултурни варвари. Те бяха взели хиляда заложника, само за да научат, че нямаше затвор, в който да ги държат. „И сега моите десантчици трябва да пазят горките беззащитни цивилни, което ме лишава от цяла рота войници.“ Неговите заповеди го задължаваха да оказва съдействие на местните формирования на КГБ. Разбира се, човек не оказваше съдействие на КГБ, а само изпълняваше заповедите им. Към патрулите му имаше прикрепени офицери на КГБ, които имаха задачата да ги „съветват“.

Генерал Андреев започваше да се тревожи. Елитните десантчици не бяха подходящи за охрана на затворници. Ако бяха получили заповед да се отнасят добре с исландците, всичко щеше да бъде различно, но заповедта беше да се отнасят сурово с местното население, а това предизвикваше неприязън у жителите на острова. По време на последното американско въздушно нападение някои от местните жители бяха чути да викат радостно. Генералът смяташе, че това е абсурдно. Исландците бяха загубили електричеството си, а руснаците не бяха загубили нищо, но въпреки това населението на острова се радваше. Каква глупост. Една възможност беше изгубена. Той обмисли дали да не протестира срещу заповедите си пред централното командване в Москва, но какво щеше да му донесе това? Офицер, който не харесваше КГБ, се смяташе за офицер, който не харесва и самата Партия.