Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Един МиГ-29 беше във въздуха, а останалите се намираха в подсилените укрития в края на писта номер единадесет, които американците бяха завършили наскоро. Самотният изтребител имаше две основни задачи. Той беше патрулен самолет, който трябваше да се намеси веднага, ако бъдеше засечена приближаваща вражеска формация, но по-важното беше, че наземните диспечери следяха внимателно полета му, защото радарът им се нуждаеше от калибриране. Хълмистият терен на Исландия затрудняваше работата на радарите, които подобно на зенитните ракети бяха доста поодрусани по време на пътуването с „Фучик“. Изтребителят кръжеше над летището, за да могат радарните техници да определят доколко информацията на екраните им беше вярна.

Всички изтребители бяха въоръжени и заредени с гориво и пилотите им си почиваха на поставени до машините им походни легла. В момента обслужващите разчети презареждаха резервоарите на бомбардировача Ту-16, който бе осигурявал навигационната и електронната поддръжка на изтребителите. Той скоро щеше да напусне базата, за да доведе още девет МиГ-а. Групата от ВВС привършваше работата по почистването на летището. Всички писти, с изключение на една, бяха вече почистени от отломките, а останките от разбитите американски самолети бяха изринати извън тях. Според инженерната група, тръбопроводът за гориво щеше да бъде поправен до един час.

— Доста натоварен ден — обърна се майорът към командира на изтребителната група.

— Още не се е свършило. Ще се почувствам по-спокоен, когато и останалата част от полка ми пристигне — отвърна тихо полковникът. — Вече трябваше да са ни ударили.

— Как мислите, че ще ни нападнат?

Полковникът сви рамене.

— Трудно е да се каже. Ако наистина искат да затворят това летище, би трябвало да използват ядрена бойна глава.

— Винаги ли сте такъв оптимист, другарю полковник?

Нападението щеше да започне след един час. Осемнадесетте бомбардировачи B-52H бяха напуснали базата си в Луизиана преди десет часа и се бяха приземили за презареждане във военновъздушната база Сондерстрьом на западния бряг на Гренландия. На петдесет мили пред тях се движеха един самолет за радиолокационно подавяне EF-111 „Рейвън“ и четири F-4 „Фантом“ за подавяне на ПВО.

Калибрирането на радара беше по средата си, въпреки че досега беше свършена само най-лесната работа. Изтребителят, който току-що се приземи, беше летял кръгообразно над Кефлавик от север по западния хоризонт към юг. Районът на запад от базата беше почти равнинен, но бе осеян с ниски скалисти хълмчета. Сега идваше най-трудната част, която се състоеше в очертаването на радарното покритие на източната дъга над планинската централна част на Исландия — плътна маса от хълмове, чиято височина се увеличаваше постепенно от периферията към високия връх в центъра на острова. Втори „Фулкрум“ излетя от базата, за да съдейства за довършването на калибрацията. Пилотът му се чудеше колко ли време щеше да бъде необходимо за картографирането на всички нули — разположени в стръмни долини области, които радарът не можеше да покрие и които можеха да бъдат използвани като прикритие от насочващи се към базата неприятелски самолети.

Радарните екипи нанасяха вероятните проблемни области върху топографските си карти, когато един от операторите извика предупредително. Ясният образ на радарните им екрани беше размазан от мощен заглушител. Това можеше да означава само едно нещо.

В укритията в края на писта единадесет завиха сирени. Летците, които си подремваха или играеха на домино, скочиха от местата си и се втурнаха към самолетите си.

Дежурният в контролната кула вдигна полевия телефон, за да даде по-ясно предупреждение на изтребителите: „Въздушно нападение!“

Бойците из цялата база заемаха тичешком бойните си постове. Наземните обслужващи разчети на изтребителите включиха вградените стартери, докато пилотите се качваха в кабините си. Зенитната батарея включи системите си за търсене на цели и управление на огъня, а самоходните зенитни установки приведоха ракетите си в позиция за стрелба.

Малко под радарния хоризонт осемнадесетте бомбардировача B-52 току-що бяха включили мощните си заглушителни системи за електронно противодействие (ECM). Те се движеха в три групи от по шест самолета. Първата група мина ниско над връх Снаефелс, на шестдесет мили северно от Кефлавик, а останалите се появиха откъм западната страна на компаса, приближавайки целта си скрити зад облак електронен шум, осигуряван им от собствените им системи и съпровождащия ги EF-111.