Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Пожарът на „Нимиц“ бе потушен за около час. На палубата нямаше самолети, на борда нямаше много запалими материали, а и противопожарната система на самолетоносача съперничеше на системата на голям град. Толанд поведе кораба на изток. „Саратога“ прибираше самолетите, презареждаше резервоарите им, оставяше изтребителите на борда и изпращаше всички останали към сушата. Три фрегати и един ескадрен миноносец останаха да обикалят сектора в търсене на оцелели, докато по-големите кораби се отправиха към Европа.

— Пълен напред — заповяда Свенсон от капитанското си кресло на мостика. — Добре ли си, Толанд?

— Не се оплаквам. — Нямаше смисъл да се оплаква. Болницата на авионосеца беше претъпкана със стотици тежко ранени. Броят на загиналите все още не беше известен и Толанд не искаше да мисли за това.

— Прав беше — каза капитанът. Гласът му беше тих и гневен. — Прав беше. Те ни улесниха твърде много и ние се хванахме на въдицата.

— Ще им го върнем, капитане.

— Дяволски прав си, че ще им го върнем! Отправяме се към Саутхемптън. Да видим дали англичаните могат да поправят нещо толкова голямо като тази лодка. Офицерите ми все още са заети на кърмата. Мислиш ли, че ще можеш да се оправиш с командването още малко?

— Тъй вярно, сър.

„Нимиц“ и придружаващите го атомни кораби продължиха да се движат напред с пълна скорост — почти четиридесет възела — и скоро формацията остана зад тях. Да се движат толкова бързо, беше опасно, защото можеха да бъдат засечени от вражеска подводница, но, от друга страна, една подводница трябваше доста да се потруди, за да ги настигне при тази скорост.

— Това със сигурност беше изтребител и той едва ли е сам — каза Едуардс. Отново валеше, този път вероятно за последно. Облаците на югозапад започваха да се разпръскват и над хоризонта започваше да се появява малка част синьо небе. Едуардс седеше с нахлупена каска, увит в мушамата си и се взираше напред.

— Предполагам, че сте прав, сър — отвърна Смит. Сержантът беше нервен. Намираха се на този хълм от двадесет и четири часа, а това беше твърде дълъг престой на вражеска територия. По време на дъжда бяха имали отлична възможност да се измъкнат оттам, защото видимостта беше само няколкостотин ярда. Скоро небето щеше да се проясни и нямаше да се стъмни в продължение на доста време, а те все още си седяха на своята кота, увити в мушамите си, които отчасти ги предпазваха от пълно измокряне, но не можеха да подобрят лошото им настроение.

На север от тях валеше силно и дъждът им пречеше да видят Рейкявик. На запад Хафнафьордур едва се виждаше и това тревожеше сержанта, който искаше да знае какво са намислили руснаците. Ами ако врагът беше засякъл радиопредаванията на лейтенанта и вече бе започнал да определя координатите на предавателя? Ами ако вече бяха изпратили патрули в посока на хълма?

— Лейтенант?

— Да, сержант?

— От едната ни страна са онези телефонни стълбове, а от другата — онези далекопроводи за високо напрежение…

— Да не искаш да взривиш нещо? — усмихна се Едуардс.

— Не, сър, но Иван скоро ще започне да патрулира по протежението им, а ние не се намираме на най-доброто за контакт място.

— Наредено ни е да наблюдаваме и да докладваме, сержант — каза Едуардс, но думите му не прозвучаха убедително дори и за самия него.

— Тъй вярно, сър.

Лейтенантът погледна часовника си. Беше 19:55 Зулу. Кучкарникът може би искаше да говори с тях, въпреки че те все още не се бяха обаждали за свръзка. Едуардс извади предавателя от раницата, сглоби антената и си сложи слушалките. Когато стана 19:59, той включи захранването и насочи антената към носещата вълна на спътника.

— Кучкарник вика Хрътка. Кучкарник вика Хрътка. Чувате ли ме? Край.

— Я виж ти. — Той натисна копчето за предаване. — Чуваме те, Кучкарник.

— Нещо ново при вас?

— Отрицателно, освен ако не искате да знаете, че тук вали. Видимостта е малка и не можем да видим кой знае колко.

Дежурният свързочник в Кучкарника погледна към метеорологичната карта. Значи там наистина валеше. Той не бе успял да убеди шефа си, че на Хрътката можеше да се вярва. Едуардс беше отговорил на всички въпроси, които хората от контраразузнаването бяха измислили. Те дори бяха намерили и гласов анализатор, за да проверят отговорите на лейтенанта. Писецът бе подскочил при последния отговор на въпроса за приятелката му, което показваше, че Едуардс не се бе преструвал. По факса бяха получили копия на необходимите части от личното му досие. Бил измежду петте най-добри от класа си в Колорадо Спрингс. Добър в математиката и инженерните науки, справил се отлично със следдипломната си квалификация по метеорология. Зрението му се влошило леко по време на пребиваването му в Колорадо Спрингс, което попречило на кариерата му на летец. Според колегите и началниците му бил тих и срамежлив, но състудентите му го харесвали. В психологическия профил пишеше, че нямал типологията на войник. Колко ли дълго щеше да издържи хлапето?