Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Сега изненадата беше на страната на руснаците. Фулкрумите се спуснаха върху американските бомбардировачи откъм слънцето. Радарите им за управление на огъня бяха почти неизползваеми, но половината от ракетите им бяха с инфрачервено насочване, а огромните B-52 излъчваха достатъчно топлина.

Движещата се на юг група от три бомбардировача изобщо не забеляза МиГ-овете. Два бяха улучени от ракети и се взривиха във въздуха. Третият успя да поиска подкрепа от своите изтребители по радиото и направи рязък завой. Твърде рязък. Пилотът не успя да изравни самолета си навреме и машината се вряза в земята на север от Кефлавик и експлодира. Към небето се издигна огнено кълбо, което бе забелязано от намиращия се на тридесет мили от базата Едуардс.

Съветските изтребители преживяваха мечтата на всеки пилот. Всичките осем самолети имаха индивидуални цели и се разделиха, за да ги подгонят, преди да паднат твърде много бомби върху летището. Екипажите на бомбардировачите се понесоха към целите си с пълна скорост. Вече беше твърде късно да избягат. Всичко което можеха да направят, беше да викат в микрофоните си изтребителите да се върнат и да им помогнат.

Сега и зенитните оръдия се включиха в боя. Прицелвайки се на око, един млад съветски сержант успя да улучи един B-52, който тъкмо отваряше бомбения си люк, за да пусне бомбите си. Една дузина снаряди се забиха в отвора на люка и самолетът изчезна сред оглушителна експлозия, чиято взривна вълна повреди още един от бомбардировачите. Един от зенитно-ракетните разчети успя да превключи системата си за управление на огъня в резервния инфрачервен режим и изстреля една ракета срещу един B-52. Самолетът беше ударен секунда, след като бе пуснал бомбите си. Крилото му избухна в пламъци и машината пикира на изток, оставяйки зад себе си следа черен дим.

Групата на Едуардс гледаше как повреденият бомбардировач приближава хълма им с обвито в горящ керосин дясно крило. Пилотът се опитваше да поддържа височината, за да позволи на екипажа си да катапултира, но и четирите му десни двигателя бяха извън строя и горящото крило се откъсна от корпуса. Машината се залюля във въздуха, след което започна да пада и се заби в полето на запад от кота 152. Нито един член на екипажа не успя да се спаси. Не беше нужно Едуардс да дава каквато и да било заповед. Пет секунди по-късно хората му бяха събрали вещите си и тичаха на североизток.

Останалите бомбардировачи се намираха над целта и не преставаха да искат подкрепления по радиото. Осем от тях успяха да пуснат бомбения си товар, преди да завият обратно. Досега съветските изтребители бяха свалили пет бомбардировача и оцелелите отчаяно се опитваха да избегнат същата участ. МиГ-овете бяха свършили ракетите си и сега се опитваха да влизат в бой с оръдията си. Американските бомбардировачи разполагаха с оръдия на опашките си и един „Фулкрум“ бе повреден и трябваше да се откаже от преследването на своята цел.

Последният елемент на объркване бе внесен от завръщането на четирите фантома. Всеки от тях носеше само по три ракети „Спароу“ и когато пилотите им включиха радарите си за управление на огъня, съветските летци чуха в слушалките на шлемовете си предупредителните звуци на отбранителните си системи. МиГ-овете се пръснаха пред дванадесетте ракети и се стрелнаха към земята. Четири фулкрума минаха точно над групата на Едуардс, прелитайки ниско над един разбил се източно от Хафнафьордур B-52. Когато се върнаха, небето отново бе чисто. Американските F-4 нямаха достатъчно гориво и трябваше да се върнат, без да свалят нито един съветски изтребител. Оцелелите бомбардировачи се намираха в безопасност зад облак електронни смущения.

На пръв поглед базата беше ударена лошо. Цели двеста бомби бяха паднали в периметъра на летището и девет от тях бяха улучили определените им писти. Но писта номер единадесет си стоеше непокътната. Едуардс и хората му гледаха как самотният МиГ, който бе останал в базата, се издига във въздуха. Пилотът му беше бесен и искаше вектор към цел, но получи заповед да патрулира над Кефлавик, докато останалите изтребители се връщаха за презареждане на летището.

Резултатите от това нападение не бяха еднозначни. Американците бяха изгубили половината си бомбардировачи, като в замяна на това бяха повредили три от петте писти на Кефлавик. По-голямата част от зенитната батарея на руснаците беше унищожена напълно, но летището все още оставаше използваемо. Наземният персонал вече тичаше към оставените от американците съоръжения за поправка на пистите. В края на всяка писта имаше насипана камара чакъл, а в половин дузина бункери се съхраняваха стоманени подложки. Тежките машини щяха да изринат отломките в дупките от бомбите, да ги заравнят и да ги покрият с чакъл и стоманени листи. Кефлавик беше повреден, но пистите му щяха да бъдат напълно използваеми преди полунощ.