Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Мисля, че тази е истинска, капитане — каза тихо ПЛБ офицерът. Редицата цветни блокчета върху екрана на пасивния хидролокатор се бе задържала на място в продължение на седем минути. Пеленгът се променяше бавно към кърмата, сякаш контактът се насочваше към конвоя, а не към „Фарис“.

Фрегатата се движеше със скорост дванадесет възела и системите „Преъри“ и „Маскър“ бяха включени. Хидроакустичните условия бяха много добри. На двеста фута имаше твърд термален слой, който правеше надводния хидролокатор почти безполезен. „Фарис“, обаче, успя да спусне буксирния си хидролокатор под пласта. По-ниската температура на водата там осигуряваше идеална проводимост на звука. Най-хубавото бе, че слоят пропускаше звука и в двете посоки. Хидролокаторът на всяка подводница срещаше същите трудности при преодоляването на термопласта, които срещаше и фрегатата, така че „Фарис“ щеше да бъде буквално неоткриваем за намираща се под слоя подводница.

— Как сме с определянето на позицията на източника? — попита тактическият офицер.

— Все по-добре, но все още остава въпросът за разстоянието. Като се имат предвид състоянието на водата и показателите на хидролокатора ни, възможното разстояние до контакта варира между пет и четиринадесет мили по права линия, или в първата конвергентна зона. Това означава, че действителното разстояние е между деветнадесет и двадесет и три мили… — Конвергентната зона е физически трик. При преминаването си през водата звукът се разпръсква във всички посоки. Температурата и налягането на водата постепенно отклоняват движещия се от повърхността към дъното шум в поредица от криви линии, които се издигат обратно към повърхността и отново биват отпращани към дъното. Фрегатата можеше да чуе собствените си шумове на разстояние около четиринадесет морски мили, което означаваше, че конвергентната зона имаше формата на анулус — областта между два концентрични кръга — водна площ с формата на поничка, която започваше на деветнадесет мили напред и завършваше на двадесет и три мили назад. Разстоянието до подводницата беше неизвестно, но вероятно беше по-малко от двадесет и три мили — следователно твърде близо. Подводницата можеше да нападне „Фарис“ или охранявания от него конвой с торпеда или ракети земя-земя — технология, изобретена от Съветите.

— Препоръки, господа? — попита Морис.

Тактическият офицер заговори пръв.

— Да вдигнем хеликоптера за по-близкото решение и да изпратим един „Орион“ да работи по далечното.

— Звучи добре — съгласи се ПЛБ офицерът.

След пет минути хеликоптерът на „Фарис“ се намираше на пет мили от кораба и хвърляше във водата хидролокатори „Лофар“. При сблъсъка си с водната повърхност миниатюрният пасивен хидролокатор задействаше на предварително зададена дълбочина кръгов хидроакустичен предавател. В настоящия случай всички хидролокатори се задействаха под термалния пласт, за да определят дали целта се намираше наблизо. Данните бяха предадени обратно към бойния информационен център на „Фарис“ — нищо. Въпреки това и пасивният хидролокатор показваше наличието на подводница или нещо, което звучеше като подводница. Хеликоптерът продължи да се движи по-нататък, като хвърляше хидролокатори по пътя си.

Малко по-късно се появи и „Орионът“. Четиримоторният самолет започна да прелита ниско над посочения от фрегатата пеленг към целта. На борда му имаше повече от петдесет хидролокатора и екипажът скоро започна да ги хвърля по двойки — по един над слоя и по един под него.

— Имам слаб сигнал от номер шест и среден от номер седем — докладва един хидроакустик. В гласа му се чувстваше вълнение.

— Прието, потвърждавам информацията — съгласи се с него тактическият координатор на борда на „Блубърд-3“. Той играеше играта на ПЛБ от шест години и въпреки това все още се вълнуваше като новобранец. — Започваме да правим MAD проверки.

— Искате ли подкрепа от хеликоптера ни?

— Прието, да, но му кажете да стои ниско.

След няколко секунди хеликоптерът SH-2F „Сий Спрайт“ на фрегатата се устреми на север. Детекторът му на магнитни аномалии (MAD) висеше на кабел от дясната му страна. На практика той представляваше високочувствителен магнитометър, който можеше да засече смущения в земното магнитно поле, предизвикани от голямо парче черен метал, каквото беше кърмата на една подводница.

— Сигналът от номер шест вече е със средна сила. Сигналът от номер седем остава непроменен. — Картографският екип реши, че това означава, че подводницата се насочва на юг.