Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Шумовият генератор изстрелян!

— Петнадесет градуса дясно на борд — нареди вече по-спокойно Маккафърти. Беше играл тази игра и преди. — Поемете курс едно-едно-нула. Хидролокатор, искам действителния пеленг на торпедото.

— Слушам. Пеленг на торпедото две-нула-шест, приближава отляво надясно.

„Чикаго“ слезе на двеста фута. Подводницата се потапяше под ъгъл двадесет градуса. Планеристите и повечето от техниците бяха сложили коланите си, за да не бъдат изхвърлени от местата си.

— Хидролокатор до команден център. Торпедото изглежда следва кръгов път. Сега се движи отдясно-наляво, пеленг едно-седем-пет. Все още търси, но не мисля, че ни е засякло.

— Много добре. Продължавай да докладваш. — Маккафърти отиде при навигатора. — Изглежда, че го пуснаха лошо.

— Възможно е — съгласи се навигаторът. — Но как, по дяволите…

— Трябва да е имал ДМА. Детектор на магнитни аномалии. Включено ли беше записващото устройство? Нямах достатъчно време, за да го идентифицирам. — Той погледна към навигационното табло. „Чикаго“ се намираше на миля и половина от мястото, на което беше пуснато торпедото. — Хидролокатор, информация за рибата.

— Пеленг едно-девет-нула, точно зад кърмата. Все още се върти в кръг, изглежда слезе малко по-надолу. Мисля, че шумовият генератор го е привлякъл и то се опитва да го улучи.

— Две трети напред. — „Време е да намалим“, помисли си Маккафърти. Бяха се отдалечили от мястото на срещата със самолета, а и на екипажа на самолета щеше да му бъде необходимо известно време, за да оцени успеха на атаката си, преди да започне ново претърсване. Дотогава „Чикаго“ щеше да бъде на две или три мили по-далеч, скрита под пласта, без да издава много шум.

— Слушам, две трети напред. Изравнявам на осемстотин фута.

— Можем да си поемем дъх, хора — каза Маккафърти. Гласът му не беше толкова уверен, колкото му се искаше да бъде, и той за първи път забеляза, че ръцете му треперят. „Също като при автомобилна катастрофа. Започваш да трепериш едва когато разбереш, че опасността е отминала.“ — Петнадесет градуса ляво на борд. Минете наляво до две-осем-нула. — Самолетът можеше да реши да хвърли още някое торпедо, така че нямаше смисъл да се движат по права линия. След малко щяха да са в безопасност. Маккафърти засече, че целият епизод бе продължил по-малко от десет минути.

Капитанът отиде до предната преграда, превъртя видеокасетата и пусна записа. Изображението показа как перископът излиза над повърхността, последва бързото претърсване на хоризонта… след това димката. След нея беше показан и самолетът. Маккафърти натисна бутона за пауза.

Самолетът приличаше на „Локхийд P-3 Орион“.

— Този е от нашите! — отбеляза дежурният техник. Капитанът пристъпи напред и влезе в помещението на хидролокатора.

— Рибата се изгуби някъде зад кърмата, капитане. Вероятно още се опитва да убие шумовия генератор. Мисля, че когато торпедото се е сблъскало с водата, тя го е отклонила в грешна посока, тоест далеч от нас.

— Как звучеше?

— Много приличаше на някое от нашите „Марк-46“ — главният оператор потрепери. — Наистина звучеше като 46! — Той пренави касетата си и включи високоговорителя. От пищящия звук от въртенето на двете витла на човек можеше да му настръхне косата. Маккафърти кимна и се върна в командния център.

— Добре, може да е бил норвежки P-3. Възможно е, обаче, да е бил и руски „Май“. Двата самолета си приличат много и имат едно и също предназначение. Добра работа, хора. Ще се разкараме от този район. — Капитанът мислено се поздрави за добре свършената работа. Току-що беше успял да избяга от първото бойно торпедо в кариерата си пуснато от приятелски самолет! Но той все пак беше успял да му избяга. В крайна сметка, може би късметът не беше изцяло на противниковата страна. А може би беше?

Морис дремеше в капитанския си стол на мостика и се чудеше какво липсваше в живота му. Необходими му бяха няколко секунди, за да осъзнае, че сега не му се налагаше да се занимава с бюрократични задачи, както правеше обикновено всеки следобед. Той беше длъжен да изпраща рапорти за местоположението си на всеки четири часа, рапорти за контакти, ако засечеше такива, което все още не се беше случвало, но рутинната бюрократична работа беше останала в миналото. Той си помисли, че е жалко да се появи необходимостта от война, за да се отърве от тези неприятни задължения!

Конвоят все още се намираше на двадесет мили югоизточно от кораба му. „Фарис“ беше основният хидролокаторен пост и имаше за цел да засича, локализира и елиминира всяка подводница, която се опиташе да се приближи до конвоя. За да изпълни задачата си, фрегатата „спринтираше“ напред на максимална скорост, след което дрейфуваше за малко на много по-бавна скорост, за да позволи на хидролокатора си да работи най-ефективно. Ако конвоят се движеше по прав курс със скорост двадесет възела, това нямаше да бъде възможно, но трите колони търговски кораби се движеха на зигзаг, което улесняваше работата по тяхната охрана.