Дэвид Балдаччи - Последната миля

Досиетата наистина бяха в безпорядък. Някъде бяха объркани годините, другаде кашоните бяха надписани грешно. Нерядко папките се оказваха съвсем празни.

Изминаха шест часа без никакъв успех.

Телефонът на Декър иззвъня. Обаждаше се Джеймисън, която звучеше доста сърдито.

— Върнах се с такси до мотела. Когато каза да остана малко и да се опитам да измъкна още нещо от Фишър, не очаквах това малко да означава завинаги.

— Извинявай, Алекс, отнесох се.

— Не мога да повярвам.

— Каза ли ти нещо полезно?

— Не, продължи да повтаря, че нещо не е наред.

— И нямаш представа кого е имал предвид — Рой или Лусинда?

— Не. После заспа. Звъня ти от три часа, между другото.

— Свалих си сакото. Чух това обаждане само защото отидох да го взема в момента, в който ти звънна.

— Къде си?

Декър й обясни и добави:

— Но засега нямаме никакъв успех.

— Излезе ни късметът! — извика Богарт в този момент, взе някакъв кашон от рафта и го отвори.

— Трябва да вървя — каза Декър и прекъсна разговора.

Извадиха съдържанието на кашона и го подредиха на масата. Декър пръв откри двете рентгенови снимки на челюстите на Рой и Лусинда Марс. Всяка от тях бе надписана.

— Преди да дойда тук, потърсих в интернет значението на „премолар“ — обясни Декър. Извади телефона си и показа на Богарт уста, пълна със зъби. — Това са предкътниците — каза той и посочи съответното място на снимките. — Играят важна роля при дъвченето. На професионалния жаргон на стоматолозите този вдясно е четвъртият зъб, а другият вляво е тринайсетият.

— Много вълнуващо — отвърна саркастично Богарт. — И какво не им е наред според Фишър? Панорамните снимки на Рой и Лусинда, взети от кабинета на Фишър, съвпадат с данните от аутопсията.

— Алекс не е успяла да разбере. Все пак човекът страда от деменция. Но не спря да повтаря „горен втори премолар“…

Декър замълча, извади телефона си и набра някакъв номер.

— Алекс, Фишър спомена ли някакво число?

— Число ли?

— Да.

— Не, никакво.

— Добре — каза Декър, очевидно разочарован.

— Държа се странно, но на няколко пъти вдигна четири пръста…

— Четири, сигурна ли си?

— Да. И ме гледаше втренчено, сякаш това означава нещо.

— Благодаря.

— Де…

Той обаче затвори и се обърна към Богарт.

— Добре, става въпрос за десния премолар.

Двамата впериха погледи в рентгеновите снимки.

— Не виждам нищо на снимката на Лусинда — отбеляза Богарт. — Но четвъртият зъб на Рой има пломба.

— Прав си — отвърна Декър.

— Да не би Фишър да е имал предвид, че Рой Марс не би трябвало да има пломба на четвъртия зъб? В такъв случай наистина нещо не е наред. Но защо не го е казал още тогава, преди двайсет години?

Декър отново взе телефона, позвъни в кабинета на младия Фишър и минута по-късно вече разговаряше с него.

— Дядо ви ни помогна много — каза той, — но искам да ви попитам нещо.

— Питайте — отвърна Фишър.

— Кажете ми каква процедура следвате, когато полицията поиска да й предоставите зъбния статус на някой пациент.

— Изпращат ни съдебна заповед и ние отговаряме.

— Как точно? Лично вие ли го правите?

— Невинаги. Ако не мога аз, тогава се заема някой от екипа ми.

— И кой проверява дали не е допусната грешка?

— Целият ни архив е подреден по строго определен ред, всеки картон е надписан, в компютъра има и електронно копие, всичко е проверено по няколко пъти. Такива са изискванията на съвременната медицинска практика. Няма място за грешки.

— А преди двайсет години?

— Тогава е било различно, но въпреки това дядо ми е поддържал отличен архив. Всяка папка беше надписана със съответната информация за пациента: име, адрес, номер на социалната осигуровка, номер на картона…

— В екипа ви има ли някой, който е работил с дядо ви преди двайсет години?

— Да, Мелиса Дауд.

— Мога ли да говоря с нея?

— За какво по-точно става въпрос?

— Моля ви, много е спешно.

— Изчакайте да я повикам.

Минута по-късно жената се обади:

— Говорите с Мелиса.

— Здравейте, Мелиса, аз съм Еймъс Декър от ФБР. Интересува ме системата ви за архивиране на картоните отпреди двайсет години.

— Да, доктор Фишър ми каза. По това време доста стоматолози вече бяха преминали към компютърно архивиране, но дядото на доктор Фишър беше от старата школа и всички данни се въвеждаха на ръка. Всъщност използвахме пишеща машина. Всичко беше много добре организирано. Никога не допуснахме нито една грешка в поддържането на картоните.