Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Но не вярваш, че Мелвин е виновен, нали? — попита Джеймисън.

— Не. Нещо друго става тук. Нещо много по-дълбоко. А сега отвлякоха Девънпорт и може никога да не я видим.

— Имаме нови улики — отвърна Богарт, след което им разказа за рентгеновите снимки, които бяха открили в полицейския архив и сподели възможността за подмяната им.

— Не мога… не мога да повярвам — заекна Оливър. — Защо му е на Рой Марс да прави това?

— Добър въпрос — каза Декър. — Но за момента не знаем отговора.

— Имате ли нещо против да работя с вас? — попита Оливър. — Знам, че сте опитни професионалисти, но не мисля, че някой има по-голямо желание да се добере до дъното на тази история от Мелвин и мен. Специализирала съм наказателно право, така че имам добра представа от криминалните разследвания.

Богарт погледна Декър и Джеймисън, преди да отговори:

— Още един чифт очи може само да ни е от полза.

— Къде е Мелвин? — попита Декър.

— В стаята си — отвърна Оливър. — Току-що идвам от там. Ще… ще му съобщиш ли?

— Ще се опитам — каза той и тръгна по коридора.

Минута по-късно Декър почука на вратата на Марс.

— Кой е?

— Аз съм, Мелвин.

Чуха се стъпки, след което вратата се отвори.

— Искаш ли да се поразходим? — предложи Декър.

Марс го изгледа подозрително.

— Защо?

— Искам да поговорим за нещо.

— За нещо лошо ли?

— Май да. Най-вероятно ще е лошо за теб.

— С Девънпорт ли е свързано?

— Не, по-лично е. Искам първо да ме изслушаш, ставали? После можеш да кажеш каквото искаш.

— По дяволите, Декър, определено привлече вниманието ми!

— Да побързаме, за да изпреварим дъжда. А и чистият въздух ще ти се отрази добре.

Тръгнаха по банкета на шосето, което минаваше край мотела. Декър пъхна ръце в джобовете на сакото си, а Марс — след като му хвърли няколко нетърпеливи погледа — не издържа и попита:

— Хайде бе, човек, не ме измъчвай. Целият съм в слух.

Декър си пое дълбоко дъх и започна да разказва за откритията, които бяха направили с Джеймисън и Богарт. Марс не каза нито дума, докато Декър не свърши. Всъщност не каза нито дума, докато Декър не го подкани:

— Е?

— Какво искаш да кажа?

— Не знам. Нещо.

Марс спря и се обърна към него. Двамата се взряха един в друг.

— Очевидно е, че не знам нищо за моите родители — каза Марс. — Така че каквото и да ми кажеш, може да е истина.

— Хрумва ли ти някаква причина баща ти да иска да те натопи за убийство?

— Не, разбира се — отвърна гневно Марс. — Ти как би отговорил, ако някой ти зададе подобен въпрос за баща ти?

— Ще се ядосам, както ти си ядосан в момента.

— Мисля, че отговорих на въпроса ти.

Марс тръгна отново и Декър закрачи редом с него.

Покрай тях мина камион, последван малко по-късно от автомобил. Отдръпнаха се от банкета и не след дълго вече вървяха от другата страна на канавката.

Забил поглед в земята, Марс попита:

— Ако едното тяло не е било на баща ми, смяташ ли, че другото е било на майка ми?

— Не разполагам с факти, които да подкрепят подобно предположение, но да, смятам, че другото тяло е било на майка ти. Един безследно изчезнал в такова малко градче е напълно достатъчен. Двама безследно изчезнали вече щяха да привлекат вниманието на полицията, особено ако скоро след това е извършено двойно убийство.

— Защо баща ми ще я убие? И ще изгори тялото й? Как би могъл да го направи? Знам, че я обичаше. Може да не знам нищо друго, но в това съм сигурен.

— Вероятно има обяснение.

— Какво например? — отвърна рязко Марс.

— И бездруго е умирала. Възможно е да я е очаквала мъчителна смърт. Месеци на агония. Нямам представа, но може да са решили, че това е един вид спасение.

— Добре, но майка ми никога не би се съгласила да ме натопят за убийството.

— Може да не е знаела за това.

Марс се замисли върху думите му и въздъхна отчаяно:

— Нямам представа. Не съм достатъчно умен, за да намеря обяснение.

— Може и аз да не се окажа достатъчно умен.

— Че кой тогава?

— Целта на убийствата и последвалото изгаряне на труповете е била да позволи на баща ти да се измъкне. Заболяването обяснява смъртта на майка ти. Тя не е могла да тръгне с него, следователно това е бил единственият начин.

— Имаш предвид, единственият начин да избягат от миналото?

Декър кимна.

— Може би затова онази нощ ти е казал, че съжалява.

— Какво?!

— Когато Девънпорт те хипнотизира, ти ни разказа, че си се прибрал у дома една вечер и си заварил баща ти да гледа странно. Уплашил те е в първия момент, но после ти е казал, че съжалява. Ей така, без никакво обяснение. После излязъл от стаята.