Дэвид Балдаччи - Последната миля

— По дяволите! Бях го забравил!

— Явно се е случило нещо много, много лошо, което да подтикне баща ти към такива жестоки мерки. В края на краищата той е убил Дан Риърдън и е използвал тялото му, за да се измъкне. Трябва да приемеш това.

— Кое? Че баща ми е хладнокръвен убиец? Чакай малко, ей сега ще го приема. Трябват ми само няколко секунди — добави саркастично той.

— Възможно е да е бил такъв в миналото, но да се е променил. После се е случило нещо, което го е извадило от релси. Мисля, че последователността на събитията е следната: първо, на майка ти поставят диагноза рак. Не е станало тук, защото личният й лекар не е знаел нищо. Отишла е някъде другаде, където са я прегледали и са й казали, че има тумор в мозъка.

— Добре — каза Марс. — После какво?

— Вероятно са възнамерявали да ти съобщят лошата новина, да постъпят като всяко друго семейство в подобна ситуация. Но тогава са се появили по телевизията благодарение на онзи репортаж на И Ес Пи Ен, някой е разпознал баща ти и майка ти или пък само единия и всичко се е променило.

— Смяташ ли, че някой ги е заплашил?

— Възможно е, но по-вероятно е да не са дочакали заплахата, а да са действали изпреварващо. Подменили са зъбните картони. Баща ти е отвлякъл Риърдън. Ти сам каза, че с Елън Танър сте се познавали сравнително отскоро. Възможно е баща ти да го е уредил. Същото се отнася и до служителя в мотела. И на двамата им е било платено, за да излъжат. После Танър изчезва, а онзи от рецепцията се пенсионира и заминава за Флорида. Вероятно баща ти е използвал парите от банковата сметка, за да им плати.

— Искаш да ми кажеш, че те са излъгали и са ме пратили в затвора срещу… колко? Няма и по три бона на човек?

— Попадал съм на хора, които могат да ти прережат гърлото и за чаша кафе — отвърна рязко Декър.

— По дяволите!

— Освен това спомена, че баща ти е разбирал от коли.

— Да, можеше да поправи всичко.

— В такъв случай лесно би могъл да повреди колата ти така, че да спре близо до мотела. Вероятно е упоил майка ти и Риърдън, застрелял ги е и е запалил труповете им. Преди да изчезне, е оставил следи от кръв в твоята кола. — Декър помълча и продължи: — Вероятно го е направил, когато се е върнал до мотела, за да оправи колата ти. Затова на сутринта, когато са дошли полицаите, тя е запалила веднага. Това обяснява и показанията на човека, който твърди, че в онази нощ е видял подобна кола недалече от дома ви. Само че това е била колата на баща ти, не твоята.

— Да, нашите коли наистина си приличаха. Но какво щеше да стане, ако бях позвънил от мотела и го бях помолил да дойде да ме вземе?

— Не мисля, че щеше да вдигне телефона, Мелвин. Така че щеше да си останеш в мотела.

— И е направил всичко това с ясното съзнание, че ще бъда арестуван за убийство? Но защо?

— Хората, които са го преследвали, би трябвало да заподозрат, че нещо не е наред. Лицата са обезобразени, а телата — изгорени. Прекалено удобно, не смяташ ли? Но никога не биха си помислили, че Рой ще натопи за убийствата собствения си син. Доказателствата срещу теб правят смъртта му да изглежда правдоподобна. Така Рой се измъква невредим със съдържанието на онзи сейф.

— И двайсет години по-късно всичко се променя. Някой плаща на Монтгомъри, за да излъже. Аз излизам от затвора. Девънпорт е отвлечена. Защо?

— Някой иска онова, което баща ти е държал в сейфа, Мелвин. И ти си последният му шанс да го получи.

— Още ли очакваш да се свържат с теб във връзка с Девънпорт?

— Надявам се да го направят. Това може да е единственият ни шанс да я върнем жива.

Декър седеше в мотелската си стая и се взираше в лаптопа.

Беше въвел една дума и сега проверяваше резултатите от търсенето. Изправени пред значителна по обем информация, повечето хора проявяваха склонност да четат по диагонал и да прескачат голяма част от нея. Декър не постъпваше така. Той не пропускаше нито дума. Едва в края на третата страници откри нещо интересно.

Това го накара да започне ново търсене и да прочете новите страници, появили се на екрана.

Така попадна на нещо още по-интересно.

Облегна се на стола и отпи вода от чашата, която бе оставил до себе си. Слушаше как дъждът трополи навън. Чувал бе, че Тексас страда от продължителни засушавания, но сега имаше чувство, че е настъпил краят им. Никога в живота си не бе виждал от небето да се изсипва толкова много дъжд, дори в Охайо, където климатът бе далеч по-суров и влажен.

Остави чашата точно върху кръглата водна следа на масата. Нямаше дори милиметър отклонение. Но мислите му не бяха толкова подредени.