Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Когато тя забременя ли започнаха да идват при вас? — попита Декър.

— О, Лусинда беше в петия месец, когато се появиха в града. Много добре си спомням, защото самата аз бях пристигнала тук година по-рано и тя ме питаше къде пазарувам, каква работа може да си намери…

Декър погледна Джеймисън, после отново насочи вниманието си към сестрата.

— Значи е дошла в града бременна?

— Да, вече й личеше, но не беше напълняла много. Аз качих двайсет килограма с първото си дете, петнайсет с второто и пак петнайсет с третото. А тя роди Мелвин и седмица по-късно изглеждаше така, сякаш никога не е била бременна. При това Мелвин беше едро бебе. Към четири килограма и половина. Още тогава си личеше, че ще стане едър мъж. Баща му също беше висок и едър. На ръст беше колкото вас и тежеше към сто и двайсет килограма, в които нямаше и грам тлъстина. Не беше човек, с който някой би искал да си има неприятности.

— Как бихте описали характера му? — попита Джеймисън.

Жената присви устни.

— Никога не изглеждаше… щастлив. Искам да кажа, че имаше невероятна жена, а синът му стана най-добрият футболист, който нашият град е виждал, ако не и целият щат. Знам какво се случи по-късно, но той винаги, още откакто пристигнаха, ходеше кисел, намръщен…

— Подозирахте ли, че имат семейни проблеми? — попита Джеймисън.

— Скъпа, всички семейства си имат проблеми, просто някои ги прикриват по-добре от други. Трябва обаче да ти кажа, че никога не съм виждала мъж, който да е толкова влюбен в жена си, колкото Рой в Лусинда. Винаги беше много мил и нежен с нея. А когато беше бременна, не й позволяваше да върши и най-леката работа. Срещах ги от време на време из града. Рой винаги придържаше вратата на колата, за да се качи тя. Държеше я за ръка, докато се разхождаха. Всъщност, когато я погледнеше, изглеждаше щастлив — въздъхна медицинската сестра. — Ако моят мъж ме погледне така, ще остана толкова смаяна, че нищо чудно да получа удар.

— Кога й е била поставена диагнозата тумор в мозъка? — попита Декър.

Сестрата подскочи на стола си.

— Моля?

— Имала е мозъчен тумор. Кога е била поставена диагнозата?

— Нямаше никакъв тумор.

— Аутопсията е показала глиобластом четвърта степен. Неподлежащ на операция. Оставали са й няколко месеца живот, когато е била убита.

Жената зяпаше смаяно Декър, сякаш той говореше на друг език.

— Със сигурност мога да ви кажа, че такава диагноза не е поставяна тук — заяви тя, след като се съвзе от изненадата. — Глиобластом? Сигурен ли сте?

— Това е заключението на патоанатома. Едва ли би сгрешил с подобна диагноза.

— Вероятно не — призна объркана жената. — Никога не бих предположила. Изглеждаше толкова здрава и жизнена. А и във вестниците не пишеше, че е имала тумор в мозъка.

— Вероятно защото полицията е знаела, че той няма нищо общо със смъртта й. Следователите не са имали основания да разгласяват подобна лична информация, свързана със здравословното й състояние. А и не мисля, че в случая става въпрос за убийство и последвало самоубийство. Човек не може да се подпали, след като се самоубие.

Оставиха медицинската сестра потънала в размисли относно новината, която бе научила току-що. Тръгнаха по коридора, където Декър бе видял на една от вратите табелка, която бе привлякла вниманието му. Запъти се право към нея и принуди Джеймисън да го последва, макар и неохотно.

Той отвори вратата и влезе в приемната. Джеймисън застана до него. Декър показа служебната си карта и заяви:

— Трябва да разговарям с някого за един ваш пациент отпреди двайсет години.

Жената го погледна с отворена уста, но бързо се окопити и взе телефона.

— Една секунда.

Минута по-късно се появи трийсетинагодишен мъж в бяла престилка. Беше с латексови ръкавици и държеше в ръка стоматологичен инструмент от неръждаема стомана.

— След малко приключвам с пациента. Можете да ме изчакате в кабинета ми.

Жената от рецепцията поведе Декър и Джеймисън по коридора и ги покани във въпросния кабинет. Настаниха се с лице към бюрото.

Джеймисън потрепери.

— Проблем ли има? — попита я Декър.

— Мразя зъболекарите. Навремето имах повече кариеси, отколкото зъби.

— Спокойно, дошли сме за информация, а не да ни правят пломби.

— Така ли? Обзалагам се, че щом види зъбите ми, докторът ще включи машинката.

Две минути по-късно стоматологът влезе в кабинета. Бе свалил бялата престилка и ръкавиците и беше по риза и вратовръзка. Джеймисън се размърда неловко на стола, когато той мина покрай нея и седна зад бюрото.