Дэвид Балдаччи - Последната миля

— За какво противоречие между мотиви и действия спомена? — попита Богарт.

— Групата, която търси информацията, спокойно би могла да остави Мелвин да бъде екзекутиран. Въпросната информация е останала тайна в продължение на двайсет години. Спокойно биха могли да предположат, че е изгубена. Изваждането на Мелвин от затвора им дава възможност да се доберат до нея, стига той да знае къде да я търси. Какво им остава в такъв случай? Да го проследят и да я вземат? — Декър поклати глава. — Рискът е прекалено голям. Толкова голям, че не биха го направили. Биха оставили нещата такива, каквито са.

— Кой тогава е извадил Мелвин от затвора?

— Другата група.

— Но защо?

— Точно тук се крие противоречието, Рос. И аз все още не съм го разрешил.

Богарт прокара пръсти през косата си.

— Ще го разрешим, Еймъс. На всяка цена. Нямаме право да се провалим.

Декър го погледна и каза:

— Благодаря ти, че потвърди думите ми пред съда.

— Съдията ми позвъни. Казах му каквото трябваше да чуе.

— Как са сега нещата във Вашингтон? Всичко наред ли е?

— Отново работя по случая. Вероятно това означава, че шефовете са осъзнали грешката си.

— А разводът?

— Нищо радостно в това отношение. Но предполагам, че съвсем скоро ще спре да ми пука. Имам работата си, която ми стига.

— Сигурен ли си?

— Не, но това е версията, която разказвам пред света, и гледам да се придържам към нея. — Погледна папките на масата и отбеляза: — Не разполагаме с много улики.

— Така е. Ще взема пистолет за Джеймисън и ще й покажа как да борави с него.

Богарт го погледна изненадан.

— Да не би да очакваш ново отвличане?

— Не, но и миналия път не очаквах, а сгреших.

— Добре дошъл в клуба.

Декър стана.

— Къде отиваш? — попита Богарт.

— Да купя оръжие за Джеймисън, след което ще се отбия при лекаря.

— Не си ли добре?

— Не, всичко е наред. Дръж Мелвин под око.

Той излезе и остави Богарт с поглед, вперен в гърба му.

Декър избра за Джеймисън компактен деветмилиметров пистолет. В Тексас се изискваше специално разрешително за носенето на скрито оръжие, но когато Джеймисън представи в оръжейния магазин служебната си карта от ФБР, а Богарт изпрати на собственика официален имейл с подробности за работата й в Бюрото и потвърждение за правото й да носи оръжие, човекът прескочи тези формалности и им връчи пистолета.

Когато Джеймисън извади кредитната си карта, за да плати, мъжът възкликна:

— Нима проклетото федерално правителство е толкова закъсало, че ви кара сами да си купувате пистолети?

— Плащат ни само патроните — отвърна тя.

В задната част на магазина имаше стрелбище. Декър й показа как да зарежда пистолета и да се прицелва. После я накара да изстреля стотина куршума, преди да остане доволен от резултата.

Джеймисън прибра пистолета в кобура и двамата с Декър си тръгнаха заедно.

— Чувствам се странно… не съм свикнала да нося оръжие — каза тя.

— По-добре да носиш оръжие и да не ти потрябва, отколкото да не носиш и да ти потрябва.

Качиха се в автомобила под наем и потеглиха.

— Къде отиваме?

— При един лекар.

— Във връзка с разследването ли?

— Да.

— Декър, трябва да се върнем при останалите и да им помогнем да намерят Девънпорт.

— Това, което трябва да направим, е да разрешим случая. Няма друг начин да открием кой я е отвлякъл и къде я държи.

Спряха на паркинга пред малка тухлена сграда. Таблото с имената на наемателите във фоайето показваше, че всички са свързани по един или друг начин с медицинската професия. След като зададоха безброй въпроси и изгубиха повече от час, най-сетне откриха кабинета, който им трябваше.

Сестрата, която наближаваше седемдесет и бе толкова широка, колкото и висока, веднага си спомни за семейство Марс.

— Да, бяха наши пациенти.

— Можете ли да ни кажете нещо за тях? — попита Декър.

— Та това беше преди двайсет години!

— Каквото и да било — настоя той.

Жената седна зад металното си бюро.

— Открояваха се сред останалите пациенти, защото бяха първата смесена двойка, която посещаваше нашия кабинет. Вероятно и първата в историята на града.

— Местен лекар ли изроди Мелвин Марс?

— Да, доктор Търнър. Той обаче е покойник от… седем години.

— В местната болница ли роди Лусинда?

— Да, аз асистирах на доктор Търнър. Градчето е малко. Той беше общопрактикуващ лекар, но тук се налагаше да върши какво ли не. — Сестрата се замисли и каза: — Лусинда беше най-красивата жена, която съм виждала някога. Имаше съвършено лице. А тялото й… мога само да мечтая за тяло като нейното. Краката й бяха по-дълги от цялото ми тяло.