Дэвид Балдаччи - Последната миля

Може и да са ги измъчвали, но те да са отнесли тайната си в гроба.

Декър не разполагаше с теория, която да даде задоволителен отговор на всички тези въпроси.

Паметта му бе безпогрешна, но това не означаваше, че винаги има отговори. Ако някой изречеше лъжа, Декър щеше да я запомни, но нямаше да разбере, че е лъжа, докато не я съпоставеше с други факти, които да разкрият нейната несъстоятелност.

Основният му проблем в случая не бе нито лъжата, нито несъответствието между фактите, а обстоятелството, че не знае достатъчно.

— Така си се замислил, че мозъкът ти ще запуши.

Декър вдигна поглед и видя Марс.

Покани го да седне и той се настани срещу него.

— Помисли ли върху това, което те помолих? — попита Декър.

Марс кимна.

— Мислих цяла нощ. И въпреки това идвам при теб с празни ръце, Декър. Чувствам се… чувствам се като идиот. Оказва се, че не съм познавал собствените си родители. Целият ми живот се въртеше около футбола…

Бе очевидно, че Марс иска да каже още нещо, но не намира нужните думи. Затова само поклати глава.

— Не се предавай — посъветва го Декър. — Може да се сетиш нещо — окуражи го той, докато сервитьорката приближаваше с поръчката му.

— Желаете ли кафе или нещо за закуска? — попита тя Марс.

— Само кафе.

Жената остави препечената филийка и плодовата салата пред Декър.

— Заповядай, драги. Обзалагам се, че съвсем скоро ще смениш целия си гардероб с доста по-малък номер.

Марс изгледа Декър с любопитство, но не каза нищо. Поръча си кафе, а когато сервитьорката се отдалечи, Декър разчупи филийката и забоде вилица в купичката с плодова салата.

— А на теб хрумна ли ти нещо? — попита го Марс.

— Разсъждавах върху доста неща, но в крайна сметка разполагам най-вече с въпроси, чиито отговори не знам.

— Аз пък се сетих едно нещо.

— Какво? — попита нетърпеливо Декър.

Сервитьорката се появи отново, за да донесе кафето на Марс, който я изчака да се отдалечи и каза:

— Единственият личен лекар в града по онова време имаше кабинет на булевард „Скоч“. Ако майка ми е ходила на лекар, би трябвало да е отишла при него. Там имаше и зъболекар.

Декър кимна.

— Добре, ще проверим и двамата още днес.

— Не разбирам как ще ни помогне това.

— Разследването не е точна наука. Проверяваш куп неща, преди картината да започне да се изяснява.

— Говорих с Мери. Направо е бясна от случилото се. Твърдо решена е да осъди щата.

— Тя ти е добра приятелка.

— Когато предишният ми адвокат се отказа да ме представлява, реших, че с мен е свършено. Тогава се появи Мери и пое моя случай. Водихме дълги разговори. Тя не беше просто мой адвокат. Беше, както сам каза, и моя добра приятелка. Не разговаряхме само по правни въпроси. Научих много за нейното семейство, а тя ме разпитваше за моето… не че можех да й разкажа много. Въпреки това проявяваше интерес. Слушаше ме, докато говорех. Знаеше колко обичам мама и татко. Знаеше, че никога не бих могъл да ги убия.

— Сигурен съм в това, Мелвин.

Марс се огледа.

— Знаеш ли, очаквах да заваря Джеймисън с теб.

— Защо?

— Стаята й е до моята. Почуках на вратата й, преди да тръгна насам, за да проверя дали не е гладна. Никой не ми отговори.

— А чу ли някакъв шум от присъствието й вътре?

— Не, нищо. Защо?

— Къде може да бъде толкова рано сутринта? — попита Декър, остави няколко банкноти на масата и се надигна от мястото си.

Марс го последва.

— Смяташ, че нещо не е наред? — попита той.

— Сега ще разберем.

Излязоха навън и се отправиха към стаята на Джеймисън. Декър почука силно на вратата.

— Алекс? Алекс, там ли си?

Когато Декър извади пистолета си, Марс отстъпи крачка назад.

— Искаш ли аз да почукам? — попита той.

— Какви ги вършите вие двамата?

Те се обърнаха и видяха Джеймисън да върви към тях.

— Къде беше, по дяволите? — попита с облекчение Декър и прибра пистолета.

— Не открих шампоан в стаята. Отидох на рецепцията, но се забавих, защото там нямаше никой. После отидох до магазина и си взех минерална вода. Всичко наред ли е?

— Вече да — отвърна Марс. — Притеснихме се за теб.

— Добре, оценявам…

Не успя да довърши изречението си, защото видя към тях да тича някаква жена. Беше към шейсетте, облечена в униформа на камериерка. И беше останала без дъх.

— Мисля, че нещо не е наред — каза тя.

— Какво имате предвид? — попита Декър.

— Моля, побързайте! — настоя жената, след което се обърна и хукна обратно.

Тримата я последваха. Завиха зад ъгъла и достигнаха далечния край на мотела, който бе с формата на подкова. Камериерката посочи една полуотворена врата.