Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Не, няма такова нещо — отвърна Декър.

— Е, радвам се да го чуя. Знаете ли, когато дойде тук за пръв път, паметта му беше като бръснач. Вероятно по-добра и от вашата.

— Много се съмнявам — промърмори Декър, докато отваряше вратата на стаята.

Деб погледна учудено Джеймисън, която каза смутено:

— Дълга история. Ще ви се обадим, когато приключим.

Фишър седеше на стола до леглото си. Бе облечен в болничен халат и обут в бели чехли. Наближаваше деветдесет и изглеждаше прегърбен и слаб, дори крехък. Когато вдигна глава, Декър откри в чертите му доста прилики с внука му.

— Доктор Фишър? — каза той.

— Кой си ти, по дяволите? — излая старецът.

— Явно сме попаднали на някой от лошите му дни — прошепна Джеймисън.

Декър пристъпи навътре и отвърна:

— Аз съм приятел на вашия внук. Дамата с мен също.

Фишър насочи поглед към Джеймисън.

— Тя не ми е внучка!

— Не, тя е приятелка на внука ви.

Фишър заби поглед в скута си.

Джеймисън коленичи до него и каза:

— Имате много хубава стая.

Фишър я погледна и попита:

— Познавам ли те?

— Аз съм Алекс, а това е Еймъс.

— „Еймъс и Анди“? Като онзи сериал за Харлем от петдесетте?

— Не, Еймъс и Алекс. Той е Еймъс. Аз съм Алекс.

Старецът погледна Декър и отбеляза:

— Много си голям.

— Да, така е — отвърна Декър, придърпа стол и седна до него. — Внукът ви ни каза, че дълго време сте работили като зъболекар. Имали сте много пациенти.

Фишър изглеждаше объркан.

— Зъболекар? Внукът ми, внукът ми…

— Луис — опита се да му помогне Джеймисън.

— Аз съм Луис — отвърна сърдито той. После добави с тих, почти отчаян тон: — И той ли е Луис?

— Да, кръстен е на вас.

Фишър почука главата си с пръст.

— Всичко е толкова…

— Знам — отвърна сериозно Джеймисън. — Ужасно е понякога.

— Били сте зъболекар, доктор Фишър — продължи Декър. — Имали сте много пациенти. Спомняте ли си семейство Марс? Рой и Лусинда? Сина им Мелвин?

— Марс? За планетата ли става въпрос? Наричат я Червената планета — усмихна се доволно доктор Фишър.

— Не, става въпрос за семейство Марс. Били са убити и подпалени. И амбулаторните картони от кабинета ви са помогнали за установяване на самоличността им.

— Някой е подпалил Червената планета? Да не сте луд?

Джеймисън постави ръка на рамото на Декър и каза:

— Нека опитам аз. — Обърна се към Фишър и заговори съвсем тихо: — Семейство Марс са били ваши пациенти много отдавна. Преди двайсет години. Някой ги е убил, после е изгорил телата им, затова се е наложило да използват амбулаторните картони от кабинета ви, за да ги идентифицират. Картоните с рентгеновите снимки — поясни тя и погледна Фишър с надежда.

Очите му обаче си оставаха все така безжизнени и празни.

Измина цяла минута, но никой не каза нито дума.

Декър понечи да попита нещо, но Джеймисън вдигна ръка, за да го спре.

— Доктор Фишър, имам проблем с един зъб. Помните ли ме? Аз съм Лусинда Марс. Това е съпругът ми Рой Марс. И него го боли зъб. Можете ли да ни помогнете? Ние сме ваши пациенти. Имате рентгеновите ни снимки.

После зачакаха — безкрайно дълго, както им се стори. Отначало им изглеждаше, че старецът никога няма да им отговори.

Накрая той изрече:

— Горен втори премолар.

— Какво е това, доктор Фишър? — попита Джеймисън.

— Горен втори премолар — повтори той и поклати глава.

— Какво му има?

— Не е наред.

— Какво не е наред?

— Горен втори премолар. Не е наред.

Джеймисън коленичи и попита:

— На кого? На Рой или на Лусинда?

— Не е наред. Трябваше да кажа. — Изведнъж старецът погледна Декър и попита: — Кой си ти, по дяволите?

— Един много благодарен човек — отвърна Декър, стана от стола си и се обърна към Джеймисън. — Можеш ли да останеш малко тук и да се опиташ да измъкнеш още нещо? Ще се върна да те взема.

— Къде отиваш?

— Да потърся един горен втори премолар.

— Премолар? — попита Богарт. — Сериозно ли?

Двамата с Декър стояха във вонящия на мухъл склад, в който се съхраняваха полицейските архиви.

— Точно това каза. „Горен втори премолар. Не е наред.“

Декър и Богарт огледаха стелажите, пълни с безразборно поставени кашони.

— Сержантът, с когото разговарях — отбеляза агентът, — спомена, че архивът е малко разхвърлян.

— Малко?! — възкликна Декър. — Бих казал, че този сержант е голям оптимист. — Свали сакото си и нави ръкавите на ризата си. — Да се хващаме на работа.