Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Аз съм Луис Фишър. Какво мога да направя за ФБР?

Декър обясни причината да дойдат тук и добави:

— По възрастта ви съдя, че не сте лекували семейство Марс.

— Да, тогава бях дете. По онова време кабинетът беше на дядо ми. Поех пациентите му едва след като той се пенсионира.

— Пазите ли амбулаторните картони на семейство Марс?

— Не. Не и след двайсет години. Както и заради факта, че отдавна са мъртви. Чух, че Мелвин е излязъл от затвора — добави той.

— Да. Познавахте ли го?

— Не, но сме учили в една гимназия. Вярно, по различно време, но всички знаеха кой е Мелвин. Много се шокирах, когато го арестуваха за убийствата.

— Самоличността на родителите му е била установена благодарение на зъбните им снимки, нали?

— Предполагам. Доколкото знам, не е било останало много от телата…

— Именно. Дядо ви още ли е жив?

— Да, и живее наблизо.

— Можем ли да разговаряме с него?

— Можете да пробвате.

Декър наклони глава.

— Какво означава това?

— Страда от деменция и е настанен в старчески дом, в който за него се полагат специални грижи.

— Има ли моменти на просветление?

— От време на време. Преди бяха по-чести, но се влошава с ужасяващи темпове. Много е тъжно, когато собственият ти дядо престане да те познава.

— Сигурна съм — отвърна Джеймисън, изпълнена със съчувствие.

— Можем ли да го посетим все пак? — попита Декър.

— С каква цел? — поинтересува се Фишър.

— Информация. Човек никога не знае откъде ще изскочи някое ново парченце, което да му помогне да подреди пъзела.

— И какво точно разследвате?

— Не можем да го коментираме — заяви Декър с официален тон.

— Да, разбира се. — Фишър написа адреса на едно листче и му го подаде. — Ще звънна, за да предупредя персонала, че отивате.

Декър погледна написаното.

— Луис Фишър-старши.

— Аз съм Луис Фишър Трети. Баща ми беше Луис Фишър-младши.

Декър и Джеймисън станаха.

— Благодаря ви за помощта — каза Декър.

Фишър се обърна към Джеймисън, която бързо затвори уста, за да не се видят зъбите й.

— Трябва да се усмихвате по-често — каза той. — Имате много хубави зъби.

Когато излязоха навън, Джеймисън каза:

— Да се надяваме, че Фишър-старши ще ни даде някоя улика. Нуждаем се отчаяно от нова следа.

— Затова дълбаем с бормашинката, Алекс.

— Моля те, не използвай тези думи толкова близо до зъболекарския кабинет.

Луис Фишър-старши явно се бе радвал на доходна практика, защото старческият дом, в който бе настанен, беше сред най-луксозните в щата. Сградата наподобяваше плантаторските имения отпреди Гражданската война — с високи масивни колони и огромна веранда, изпълнена с люлеещи се столове и… възрастни хора в тях. В интериора доминираха ярките тапети, дървените ламперии, гипсовите орнаменти и дебелите меки килими. Имаше дори стая за игри с билярдна маса и старомоден сифон за газирана вода.

Информационното табло във фоайето бе покрито с обяви за най-различни дейности. Навсякъде сновяха възрастни хора, запътили се към поредния си ангажимент. Мястото определено кипеше от енергия и ентусиазъм. Декър и Джеймисън вървяха по коридора, придружени от служителка на дома. Тя бе облечена в синя престилка без нито една гънка, а на табелката на джобчето бе изписано името й — Деб. Жената непрекъснато махаше с ръка и поздравяваше своите пациенти.

— Хубаво място — отбеляза Джеймисън. — Всички тук изглеждат истински щастливи.

— Много по-добро от всичко, което държавата предлага — отвърна Деб, — но никак не е евтино. Тук са настанени само много богати хора. Идват от двеста и повече мили, защото домът ни е уникален, а този район от Тексас е много изолиран и спокоен. — Тя въздъхна и добави: — Никога не бих могла да си го позволя, когато остарея.

Озоваха се пред двойна врата с табела „Психиатрично отделение“. Деб използва електронна карта, за да отключи вратата.

— Така ли гарантирате, че никой няма да избяга от отделението? — попита Джеймисън.

— Именно — отвърна Деб, докато влизаха вътре. — Не искаме някой да се изгуби.

Тя ги поведе по коридора, спря по средата и застана пред една врата. Почука и каза:

— Доктор Фишър, имате посетители.

Отвътре се чу сумтене.

Деб се обърна към тях.

— Има добри и лоши дни. Не съм сигурна как ще е днес. Понякога става раздразнителен, но това е обичайно при възрастните хора с деменция. — Погледна картата на ФБР, която Декър бе закачил на колана си, и попита: — Да не би доктор Фишър да е загазил?