Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Спокойно, не е необходимо да навлизате в подробности. Всички знаем какво се е случило.

— Забелязахте ли нещо необичайно? — попита Декър.

— Не, не си спомням нищо. — Старицата се озърна и каза: — Къде ми отиде възпитанието? Искате ли нещо за пиене? Кафе? Навън е студено и влажно…

— Не, благодаря — отвърна Декър. — Няма нужда. — Замисли се, докато формулира следващия въпрос. — Добре, сега…

— Искате ли аз да направя кафе? — намеси се Джеймисън.

Декър изглеждаше смутен от прекъсването, но Пати се усмихна сърдечно.

— Защо не, миличка, би било много мило от твоя страна. Тъкмо щях да пусна кафеварката, когато почукахте на вратата.

— С какво го пиете?

— Пия го черно — каза Пати и Джеймисън кимна.

Декър започваше да губи търпение.

Джеймисън приготви кафе и го поднесе на старицата, която отпи глътка и постави чашката на помощната масичка до себе си. Насочи вниманието си към Декър и каза:

— Канехте се да ме попитате нещо, млади човече.

— Виждали ли сте „Тойота Авалон“ да спира пред къщата два номера по-надолу?

— „Авалон“?

— Да.

— Онзи луксозен модел с четири врати?

Декър се изправи на стола си.

— Да.

— Не знаех, че се казва „Авалон“. Беше тук вчера.

— По кое време?

Пати свали очилата си и изтри стъклата им с ръкава на халата си.

— Ами… бих казала около шест. Там някъде, защото вечерните новини тъкмо започваха. Познавам доста хора, които спряха да гледат телевизия. Използват компютри и какво ли още не, включително телефони. Аз обаче обичах да гледам Уолтър Кронкайт и макар вече да няма водещи като чичо Уолт, не изпускам новините. Да, било е към шест. Тогава отидох да пусна Теди навън, да се поразходи малко… и видях колата. Беше паркирана точно пред къщата.

— Предполагам, че не сте видели регистрационния номер? — попита Декър, вперил поглед в дебелите стъкла на очилата й.

— Имаше „А“ и „Р“, а една от цифрите беше четири. Освен това номерът беше от Джорджия.

— От Джорджия? — изненада се Декър. — Сигурна ли сте?

— Разбира се. Колко пъти съм играла тази игра с децата ми. Нали я знаете? Броят се табелките от различните щати. Играехме я по времето, когато хората изминаваха големи разстояния, без да има къде да спрат, децата спяха на задната седалка, а предпазните колани се използваха, за да придържат покупките. Видяла съм достатъчно регистрационни табели от Джорджия. Имат една праскова точно по средата. На никоя друга табела няма праскова.

— Точно така — отвърна Декър и хвърли бърз поглед към Джеймисън. — Видяхте ли шофьора?

— Онази къща обикновено пустее. Имам предвид, че собственикът й я дава под наем, но тук живеят само хора, които не могат да си позволят нещо по-добро. Като мен. Карам само на социални помощи. Колата ми направи впечатление, защото беше хубава и сравнително нова. Повечето хора в квартала нямат коли. Вървят пеша до шосето, за да хванат някой автобус, или карат колела. Реджина имаше кола, но нейната беше на двайсет и пет години и едвам се движеше. Споменахте, че моделът се нарича „Авалон“? — Декър кимна. — Да, изглеждаше доста нова.

— А шофьорът? — попита той.

— А, да, видях и него.

— Значи е бил мъж?

Възрастната жена го погледна учудено.

— Не споменах ли, че беше мъж?

Джеймисън прикри усмивката си и отвърна:

— А можете ли да ни кажете как изглеждаше?

— Беше едър. Не колкото вас — добави тя, след като огледа Декър от главата до петите. — Но почти. Поне на височина.

— Възраст? — попита Декър.

— Не беше млад като вас, нито възрастен като мен. На седемдесет може би. Беше плешив или почти. Останала му беше съвсем малко бяла коса. Нямаше нито брада, нито мустаци. Сурово лице.

— Слаб или пълен?

— Нито едното, нито другото. Изглеждаше в добра форма, същински здравеняк. Нямаше корем или нещо подобно. — Възрастната жена плесна с длан по коляното си. — Каква е първата ви мисъл, когато видите възрастен човек в тази страна, който да няма наднормено тегло? Казвате си, че сигурно има рак, нали така? А той просто спазва някаква диета. Днес го наричат контролирано хранене. Винаги ми е помагало. Едно време чиниите, в които поднасяха обяда или вечерята, бяха с размерите на чинийките, в които днес ядем десертите. И после хората се чудят защо затлъстяват. Много ясно… — Тя погледна Декър, който, макар да бе изгубил трийсетина килограма, си оставаше възпълен. — О, извинявай, синко. Не исках да те засегна. Не се съмнявам, че си много свестен, но ти препоръчвам да ограничиш въглехидратите.