Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Възможно е, но не мисля, че това е най-достоверната версия.

Декър остави полицая и се присъедини към двете жени.

— Какво ще правим сега? — попита подгизналата до кости и очевидно изнервена Девънпорт.

— След като полицията не успява да открие причината за експлозията, ще поговорим със съседите.

— Не можем ли да се върнем тук, когато спре да вали? — попита Девънпорт.

— Ти можеш — отвърна Декър, след което й обърна гръб и се отправи към най-близката къща.

Джеймисън погледна Девънпорт и попита:

— Идваш ли?

Девънпорт проследи Декър с поглед, без да крие раздразнението си.

— Всъщност мисля да изчакам с Мелвин. Така може да съм по-полезна.

Тя се запъти към колата, а Джеймисън забърза след Декър.

Обитателите на шест от съседните къщи не бяха забелязали тойотата. На прага на седмата ги посрещна дребничка прегърбена старица с побелели коси, която сякаш бе прехвърлила стоте. Бе облечена в захабен бял халат за баня, подпираше се на бастун и трябваше да отметне глава назад, за да види Декър в целия му ръст. Стъклата на очилата й бяха дебели колкото дъно на бутилка от кока-кола. Декър не се надяваше, че старицата ще им каже нещо полезно.

Тя обаче ги покани в дома си, развълнувана, че с нея иска да говори „агент“.

— Аз също бях агент, но във военното разузнаване — каза възрастната жена и се усмихна на Джеймисън, докато с Декър се настаняваха край очуканата ниска масичка. — Предполагам, че дори във ФБР са разбрали, че жените се справят с тази работа по-добре от мъжете.

— Надявам се — отвърна Джеймисън и погледна дяволито към Декър.

— Казвам се Патриша Брей, но можете да ме наричате Пати. Всичките ми роднини и приятели ме наричат така… всъщност наричаха ме така, докато бяха живи. Само аз останах. Последното от девет деца.

— Съжалявам да го чуя, Пати — каза Джеймисън.

В скута на старицата скочи едър котарак и тя го погали.

— Но не съм сама. Това е Теди. Той е на шестнайсет и не се знае кой от двама ни ще надживее другия.

— Чухте ли какво се случи с вашата съседка? — попита Декър.

Пати кимна и изкриви устни в тъжна гримаса.

— Познавах Реджина. Имаше тежък живот. Но разбрах, че Томи е добре, слава богу. Толкова свестен младеж е. Много пъти ми е помагал. Дойдоха в квартала, когато мъжът й беше преместен в близкия затвор.

— Знаем.

— Първо изпържиха него на електрическия стол — добави тя. — А сега и тази трагедия с нея. Мили боже, това означава, че Томи е кръгъл сирак! Кой ще се грижи за него? Та той е още ученик!

— Полицията работи по въпроса — отвърна Декър. — За момента ще остане при треньора си по футбол.

— Това е добре. Томи е отличен футболист. Реджина не спираше да го хвали. Много се гордееше с него.

— Да разбирам ли, че двете сте си говорили често? — попита Декър.

— О, да. Обичах да пека сладкиши и да черпя съседките. Вече съм твърде стара за това и се налагаше Реджина да ми помага с пазаруването и някои домакински работи. Понякога изпращаше и Томи да свърши едно-друго. Беше най-милата и любезна жена на света.

Декър погледна виновно Джеймисън.

— Не знаех.

— О, да. Както вече ви казах, животът й не е бил никак лек. Напоследък ми се струваше по-щастлива. Нищо чудно да е видяла светлина в края на тунела. Имам предвид съпруга й и всичко останало… А и нали имаше Томи. Мисля, че това я крепеше. Мисълта да му осигури добър колеж, да бъде до него…

— Споделяла ли е с вас плановете си за бъдещето? — попита Джеймисън.

— О, разбира се. Възнамеряваше да замине, което малко ме натъжаваше, но тя трябваше да живее живота си, докато на мен не ми остава много. Щеше да последва Томи в колежа. Нямам предвид, че щеше да постъпи в колеж, но щеше да живее близо до него. Томи беше смисълът на живота й.

— Споменавала ли е как възнамерява да се справи финансово? — попита Декър.

— Сподели, че очаква пари от застраховка. Най-сетне щеше да има някаква полза от онзи негодник, мъжа й.

— Забелязахте ли снощи нещо подозрително? — продължи с въпросите Декър.

— Подозрително? Мислех, че става въпрос за експлозия на газ.

— Полицията все още разследва инцидента. На този етап не изключват нито една възможност.

— О, да, разбира се. Ами… легнах си рано. На вечеря хапнах нещо, което не ми понесе. Събуди ме взрив. Реших, че е избухнала бомба. Облякох си пеньоара, излязох навън и… — Гласът й заглъхна, а ръката, която галеше котарака, затрепери.

Джеймисън постави длан върху ръката й.