Дэвид Балдаччи - Последната миля

Девънпорт се приведе напред и го погледна в очите за пръв път от началото на разговора.

— Заради екзекуцията. Заради начина, по който умря онзи човек. Може и да го е заслужавал. Не желая да се впускам в дебат „за“ или „против“ смъртното наказания. Но Мелвин Марс е невинен, а едва не се прости с живота си. Колко ли други невинни са били осъдени на смърт и екзекутирани?

— Както вече казах, и един е твърде много — отвърна Декър. — И така, защо дойде при мен тази вечер?

— Споменах, че започнахме зле. Знам, че вината е изцяло моя. Исках да си изясним нещата, преди да продължим да работим заедно, за да разрешим този случай.

— Добре, приеми, че всичко е наред.

— Просто така? — усмихна се вяло Девънпорт.

— Просто така. Очаква ни нов ден.

Девънпорт кимна, осъзнала смисъла, скрит в думите му.

— Предполагам, че всеки от нас трябва да се доказва… и то всеки ден.

— Винаги съм смятал така — отвърна Декър и вдигна бутилката. — Благодаря за бирата.

— Благодаря, че ме изслуша. — Тя стана и тръгна към вратата, но спря. — Рос ми каза за твоето семейство. Много съжалявам, Еймъс. Наистина, много съжалявам.

Той отвърна на погледа й, но не каза нито дума.

— Колко ли е трудно да не можеш да забравиш нищо? — промълви тя, а изражението й бе в унисон с думите й.

— По-трудно, отколкото предполагаш.

Девънпорт си тръгна, а Декър остави бутилката, отиде до прозореца и зарея поглед в дъжда, който се лееше като из ведро.

Върна лентата на абсолютната си памет към срещата им с Реджина Монтгомъри.

Към часовника „Картие“.

Трите кутии от „Нийман Маркъс“.

Двете кутии от „Шанел“.

Другите две от „Сакс“.

Една от „Бергдорф Гудман“.

Още една от „Джими Чу“.

Към дамската чанта „Ермес“.

Извади лаптопа си, свърза се с интернет, влезе в официалните страници на всяка от тези модни къщи и провери цените.

После събра сумите наум.

Петдесет и четири хиляди долара, че и отгоре.

Чантата „Ермес“ струваше над деветнайсет бона. Часовникът — други четиринайсет хиляди. Обувките на „Джими Чу“ — хилядарка.

Декър поклати глава.

Само за да си носиш дреболиите в нещо, да гледаш часа и да се обуеш, трийсет и четири хиляди долара!

Това обаче му подсказваше, че който и да стои зад всичко това, има много дълбоки джобове. Реджина Монтгомъри очевидно бе очаквала да получи още пари.

Да изтегли голямата печалба от трудния си живот с Чарлс Монтгомъри.

Само че така и не бе успяла да й се наслади. Смъртта на Чарлс я бе превърнала в излишен свидетел. Решението за убийството й бе жестоко. Безсърдечно.

Но Декър не очакваше нищо друго от престъпниците, които бяха вкарали невинен човек в затвора и го бяха оставали да гние там цели двайсет години.

Съблече се и си легна.

Работеха по случая от доста време и той се опасяваше, че ще си останат с нищожния напредък, който бяха постигнали до момента.

Фитнес салонът бе съвсем малък, имаше само пътека за бягане, стелаж с прашасали дъмбели, стар велоергометър и една-единствена медицинска топка.

Декър започна от пътеката, като ускоряваше темпото на всеки няколко минути. Движеше крака, без да откъсва поглед от телевизора, монтиран на стената.

В момента даваха новини. Сред водещите събития бе и екзекуцията на Чарлс Монтгомъри, последвана от смъртта на жена му в резултат на газова експлозия в дома й.

— Какво невероятно съвпадение — каза репортерът. — И двамата да загубят живота си в един и същ ден!

Не в един и същ ден, поправи го мислено Декър. Реджина загина след полунощ. Въпреки това не можеше да оспори логиката на репортера — съвпадението изглеждаше почти невъзможно.

Но не и ако експлозията е умишлено предизвикана, след като Чарлс Монтгомъри вече не може да се отметне от признанията си, каза си Декър.

Вратата на фитнеса се отвори и на прага се появи Мелвин Марс в спортен екип. Кимна на Декър и взе да се разтяга.

Малко по-късно започна упражненията и Декър забрави за какво е дошъл, просто стоеше и го наблюдаваше. Не можеше да повярва, че Марс тренира с такава настървеност, с такава бясна упоритост. Декър едва не се подхлъзна и не падна от пътеката за бягане, смаян от уменията на четирийсет и две годишния мъж. Накрая просто изключи пътеката, за да не пропусне нищо от тренировката му.

Когато Марс приключи, взе чиста кърпа и попи потта си.

— Колко често тренираш така? — попита Декър.

— Всеки ден през последните двайсет години.