Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Е, желая ти успех.

Богарт затвори и Декър остави телефона.

Идеята за възможна връзка с Програмата за защита на свидетели му хрумна преди няколко дни, но едва сега, като я обмисли под душа след фитнеса, реши да помоли Богарт да отправи официално запитване към федералните шерифи.

Ако Рой и Лусинда Марс наистина бяха включени в Програмата, това би обяснило много неща: липсата на информация за тяхното минало, появата им в затънтено градче в Западен Тексас, белега на Рой и накрая — смъртта им.

И все пак доста неща оставаха загадка, особено случилите се неотдавна. И най-вече защо някой бе платил на Монтгомъри, за да измъкне Мелвин Марс от затвора.

Кой би могъл да го направи? Същите хора, които бяха убили родителите му и бяха манипулирали уликите, за да го натопят? Същите хора, които го бяха пратили в затвора за двайсет години, а после и в стаята за екзекуции, откъдето се бе отървал на косъм?

Не, едва ли бяха те.

Кой тогава?

Декър се страхуваше, че не открие ли отговора на този въпрос, никога няма да разреши случая.

Слезе във фоайето, където завари Джеймисън да го чака.

— Закуси ли вече? — попита го тя.

Той поклати глава. Влязоха в ресторанта, който се намираше в съседство с фоайето.

Декър започна да си поръчва американска закуска с пържени яйца, палачинки, наденички, бекон, овесена каша и пържени филийки. Джеймисън го изгледа възмутено и той промени поръчката си на портокалов сок, филийка хляб и омлет от белтъци.

Когато седнаха да закусват, Декър сподели идеята си с нея.

— Програмата за защита на свидетели? — възкликна тя. — Интересно. Предполагам, че това обяснява някои неща.

— Но не и най-важното. Защо Мелвин се озова на свобода?

— Да, прав си.

Декър не спомена за срещата си с Марс във фитнеса, нито за внезапното му нежелание да разплетат случая докрай. За него нямаше значение какво иска Марс и какво не. И нямаше нищо против, ако той пожелаеше да се откаже. Декър щеше да продължи сам, ако се наложеше.

Сподели с Джеймисън разговора си с Девънпорт.

— Е, поне ти е донесла нискокалорична бира — пошегува се тя. — Иска да напише книга, така ли? Не се учудвам.

Декър я погледна леко изненадан.

— Защо?

Тя се почувства неловко.

— Защо? — повтори той.

— Защото същата идея ми хрумна и на мен, докато разследвахме убийството на твоето семейство в Бърлингтън.

— Да напишеш книга за случая?

— За теб. Ти си удивителен човек, Еймъс, не можеш да го отречеш.

— Ако съм удивителен, то е само защото претърпях мозъчна травма на футболното игрище. Никой не трябва да бъде насърчаван да повтори случилото се с мен.

— Но твоята памет… твоите умствени способности?

Декър остави вилицата.

— Значи все още искаш да напишеш книга за мен?

Тя го погледна гузно.

— Не, вече не.

— Радвам се, защото, ако беше решила да я напишеш, нямаше да получиш подкрепа от мен.

— Това ми е ясно. Вече те познавам достатъчно добре. — Джеймисън огледа ресторанта. — Какво ще правим? Ще останем в Алабама и ще чакаме полицията да открие нещо?

Декър поклати глава.

— Случилото се в Алабама е само част от цялостната картина. Чарлс Монтгомъри беше екзекутиран. Реджина Монтгомъри беше убита. Причината се крие в Тексас. Там трябва да отидем.

— Не смяташ ли, че всичко това е започнало преди Тексас? Имам предвид, че ако Рой и Лусинда са били включени в Програмата за защита на свидетели…

— Абсолютно, Джеймисън. Но за да стигнем дотам, трябва да минем първо през Тексас. Защото там се крие ключът на всичко онова, което се е случило с Мелвин.

— И какво е то, Еймъс?

— „Хайсман“ — измърмори той.

— „Хайсман“? Футболната награда?

— Не самата тя, но цялата суета, свързана с нея — отвърна Декър и се надигна от стола си.

— Каква е връзката? — попита Джеймисън.

— Подозирам, че тя е катализаторът на всичко останало.

— Не знам — каза Марс.

Декър, Девънпорт и Джеймисън седяха срещу него от другата страна на масата в хотелската му стая. И той като Декър си бе взел душ и се бе преоблякъл след фитнеса.

— Все трябва да знаеш нещо — повтори упорито Декър. — Бил си номиниран за наградата „Хайсман“. Отишъл си в Ню Йорк, за да присъстваш на церемонията по награждаването. Родителите ти придружиха ли те?

— Не — отвърна Марс, без да се замисля. — Помолих ги да дойдат, но те отказаха. Татко заяви, че има работа, а мама не искаше да пътува без него.

— Баща ти не е могъл да се откъсне от заложната къща, за да види дали синът му няма да спечели „Хайсман“? — попита изумена Девънпорт.