Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Някои хора никога не спират да търсят — каза Декър. — Говоря от личен опит. В някои случаи времето не е от значение.

Джеймисън го погледна крадешком, но не каза нищо.

— Можем ли да разберем със сигурност дали родителите ми са били включени в Програмата?

— Помолих агент Богарт да провери тази възможност.

— Богарт? — възкликна Девънпорт.

— Но ще отнеме известно време — добави Декър.

— А какво ще правим междувременно? — попита Джеймисън.

— Както вече ви казах, ще се върнем в Тексас.

— Ами онзи тип, който вероятно е убил Реджина Монтгомъри? — попита Девънпорт.

— Мисля, че и той може вече да е в Тексас.

— Защо? — настоя да разбере Девънпорт.

— Нямам логичен отговор. Много неща са нелогични. Имаме си работа с човек, който убива и едновременно с това спасява.

За разлика от Джеймисън и Девънпорт Декър и Марс нямаха пари за самолетни билети. Двете жени предложиха да им купят билети с кредитните си карти, но те отказаха.

Марс заяви, че му е неудобно да приеме подобен жест.

— Ние ще се върнем в Тексас с колата, платена от ФБР — обяви Декър. — Вие двете можете да вземете самолет и да се срещнем в същия мотел.

— Сигурни ли сте? — попита Девънпорт. — Можем да пътуваме с вас.

— С Мелвин ще си говорим. А вие двете не е нужно да пътувате толкова дълго с кола. Когато кацнете, ангажирайте стаи. Богарт ми изпрати имейл, за да ме уведоми, че разполагаме с ваучери за още пет дни за всеки от нас. Ще ви препратя информацията, за да знаете как да ги използвате. Свържете се и с местната полиция и проверете какво се е случило в наше отсъствие.

— Какво да се е случило? — попита Джеймисън.

— Нещо необяснимо например.

— А доколкото те познавам, ти не обичаш необяснимите неща.

— Точно така, даже ги мразя.

Жените се заеха със самолетните резервации, докато Декър напълни резервоара на колата и събра оскъдния си багаж.

При освобождаването му от затвора Марс бе получил известна сума от управата, за да си купи дрехи, обувки и други неща от първа необходимост. Бе получил и един платнен сак, в който да побере вещите си.

Преди да потеглят за Тексас, Декър разговаря с Мери Оливър. Адвокатката подготвяше документите по иска за официалната компенсация, която Мелвин да получи от щата. Намекна на Декър, че разработва друга стратегия, но ще сподели подробности по-късно.

— Каква стратегия? — попита той.

— Искам Мелвин да получи онова, което наистина заслужава за двайсетте години в затвора, защото онези двайсет и пет хиляди, които му се полагат, са смешна сума.

— Колко време ще пътуваме? — попита Марс, когато двамата с Декър потеглиха към Тексас.

— Седемнайсет часа или малко повече. Очакват ни над хиляда мили.

— Ще спираме ли някъде?

— Не знам. Ще се сменяме зад волана, ще видим с какво темпо ще се движим…

— Декър, аз не съм шофирал повече от двайсет години. Дори нямам шофьорска книжка.

Декър го изгледа въпросително.

— Какво, да не би да се притесняваш, че ще те спрат за проверка?

— Ами, да. Хванат ли ме без книжка, най-вероятно ще ме тикнат обратно в затвора.

— Не се притеснявай толкова. Ще кажа, че съм насочил пистолет в главата ти и съм те принудил да седнеш зад волана, защото съм гадняр.

— Дори да се сменяме, пак ни очаква доста път.

— Обичам да шофирам, това ми помага да мисля.

— Добре, ако ще се редуваме зад волана, ще мога да спя, докато ти караш, и обратното.

— Искаш ли да поговорим, преди да задремеш?

— Още ли мислиш върху онова, което казах във фитнеса?

— Разбира се.

— Опитай се да видиш ситуацията от моя гледна точка. През цялото това време лежах незаслужено в затвора. Разбира се, че искам да науча истината. Но същевременно трябва да помисля какво ще правя оттук нататък. Уплашен съм до смърт, че нещо може да се обърка и да се върна отново зад решетките.

Бяха се качили на междущатската магистрала 20 и Декър натисна педала на газта. После включи на автопилот и се намести по-удобно.

— Можеш да се справиш и с двете.

— Така ли?

— Когато убиха моето семейство, прекарвах всяка минута в опити да открия виновника. Мислех за това дори насън. То се превърна в някаква фикс идея.

— Смяташ ли, че ти се е отразило добре?

— Не, в никакъв случай. Изгубих всичко заради това. Работата, къщата, всичко… Но това нямаше значение.

— Защо?

— Защото вече бях изгубил най-важното.

Марс въздъхна и зарея поглед през прозореца.