Дэвид Балдаччи - Последната миля

Когато музикантите си взеха почивка, до слуха на Декър и Марс достигнаха тракането на билярдните топки и оживените разговори на играчите. Декър забеляза група младежи с щеки в едната ръка и халби бира в другата да ги наблюдават. Когато извърна поглед, видя Марс да отпива от бирата си и да се усмихва.

— Какво има? — попита Декър.

— Не съм пил бира от двайсет години.

— Да, вярно.

Декър отпи от минералната вода, която си бе поръчал.

Марс го изгледа с любопитство.

— Как върви диетата?

— Криво-ляво.

— Опитваш се да си върнеш формата от футболните години?

— Не, опитвам се да доживея до следващия си рожден ден.

Усмивката на Марс помръкна.

— Аз също — отвърна той, погледна часовника си и отбеляза: — Момичета сигурно са пристигнали вече.

— Кацнаха преди шест часа. Проследих полета им на мобилния телефон.

— Можеш да направиш подобно нещо? — учуди се Марс. — С телефон?

— Имаш доста да наваксваш.

— Така е. Какво смяташ, че могат да направят?

— Да разберат какво става. Местната полиция смята, че работим за ФБР. Затова ще координираме действията си с тях.

— А ти какво искаш да правиш?

— Аз искам да се върнем с теб в някогашния ти дом и да го огледаме. Може да попаднем на нещо интересно.

— Ами ако не искам да ходя там?

— Тогава не идвай с мен. Няма да те принуждавам.

— Какво още?

— Богарт проверява хрумването ми относно Програмата за защита на свидетели. Освен това се опитваме да проследим парите, с които Реджина е купувала онези неща.

— Добре.

— Спомни ли си още нещо за твоите родители?

— Много мислих, но не се сетих за нищо друго.

— В такъв случай завръщането в родния дом, току-виж, ти помогнало.

— Възможно е.

— Заложили са ти много сложен капан. Разбираш това, нали? Платили са и на момичето, и на служителя в мотела.

— Какво?

— На Елън Танър. Била е част от плана. Тя предложи да се срещнете в дома й онази вечер, нали?

— Ами… да.

— И тя те е задържала определено време. После сте се скарали и ти си си тръгнал. А тя е излъгала за часа. Издебнала те е, взела е портфейла ти и го е изпразнила, за да е сигурна, че ще използваш кредитната си карта.

— И защо го е направила?

— Защо Реджина е накарала съпруга си да излъже? Заради пари.

— Ами служителят от рецепцията?

— Той те е чакал.

— Но откъде би могъл да знае, че колата ми ще се повреди точно пред неговия мотел?

— Когато полицията е дошла на следващата сутрин, колата вече работеше нормално, нали?

— Искаш да кажеш, че някой я е повредил?

— Най-вероятно докато си бил у Елън.

— Чакай малко… нали чух как служителят на рецепцията проверява по телефона кредитната ми карта?

— Да, това се е случило около единайсет или когато там си пристигнал. Той обаче не е разговарял с никого от банката или кредитната компания. Може изобщо да не се е обадил никъде. Няма значение. Вероятно си е записал данните от кредитната ти карта и е позвънил по-късно, към един и петнайсет, за да остане в банката документална следа, че си пристигнал именно по това време. Машината, през която е прекарал картата, не е отчела часа, разбира се. Той е записал датата на ръка, но не и часа и минутите. Но е трябвало да звънне в банката, за да остане там информация по кое време е прието обаждането. И ето, алибито ти отива по дяволите.

Марс остави халбата си.

— Ама че мръсник! — възкликна той.

— Да, и аз си помислих същото. Мръсник.

— Но това изисква сериозна работа. И сериозно планиране.

— Което означава, че който и да го е направил, е имал солидни основания.

Декър опита салатата, която не беше овкусил.

— Как е? — поинтересува се Марс, вперил поглед в резенчетата краставици, моркови и марули.

— Отвратително.

Марс изсумтя и го изчака да преглътне.

— Първо някой е изплел сложен заговор, за да те прати в затвора, а после е положил усилия да те измъкне. Защо?

— Ако става въпрос за едни и същи хора.

— Почти съм сигурен.

— В такъв случай въпросът, както сам каза, е защо?

— Да, въпросът за един милион долара. Защо?

Довършиха обяда си, платиха сметката и си тръгнаха. Запътиха се към колата, когато Декър изруга тихичко.

— По дяволите!

— Какво има? — погледна го Марс.

Преди Декър да успее да отговори, между две от колите на паркинга се появиха младежите, които ги бяха наблюдавали по-рано. Бързо ги заобиколиха. Бяха петима — двайсетинагодишни, високи, мускулести, с вид на побойници.

Декър погледна онзи, за когото предположи, че е водачът им, и попита: