Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Родителите ти са били убити с пушката, която ти си притежавал — каза той — и която е била открита тук. Телата им са били изгорени. Полицаите не са имали причина да търсят пистолетите. — Декър погледна Марс и попита: — Кой би могъл да знае за кутията?

Той сви рамене.

— Аз знаех. Майка ми знаеше. Никога не сме имали гости. Предполагам, че никой друг не е знаел.

— Явно някой е разбрал, защото пистолетите са изчезнали. А защо бяха два? — попита Декър.

— Всички в Тексас имат оръжие.

— Да, но обикновено това са ловни оръжия, пушки помпи… Защо два пистолета?

— Живеехме далече от града. За самозащита, предполагам.

— А виждал ли си ги някога, освен когато баща ти ги е вземал вечер в спалнята?

— Една нощ го заварих да ги почиства.

— Това ли е бил единственият път, когато си го видял да ги почиства? — попита Декър.

Марс кимна.

— Кога беше това?

— Има ли значение? — сопна се Марс, но миг по-късно се успокои. — Не съм сигурен. Мисля, че беше…

— По времето, когато си отишъл на онова тържество в старото си училище? Може би няколко дни по-късно?

Марс го погледна изненадан.

— Да… Как разбра?

Джеймисън отговори вместо Декър.

— Защото баща ти е предположил, че някой може да го види по телевизията и да го познае.

— Затова се е подготвил — допълни Девънпорт, — в случай че се появи призрак от миналото му.

— И той очевидно се е появил — заключи Декър.

Джеймисън го изгледа с любопитство.

— Добре, разбирам желанието им да си отмъстят на родителите му, но защо ще натопяват Мелвин за убийството?

— Възможно е това да е било част от плана им за отмъщение — отвърна той. — Така на практика ликвидират цялото семейство.

— Но защо просто не са ме убили? — попита Марс. — Защо са положили толкова усилия?

— Много ми се иска да знаех отговора на този въпрос, но, уви, нямам представа — отвърна Декър. — Явно са имали причина да ти прехвърлят вината за своето престъпление.

Девънпорт се покашля и всички се обърнаха към нея. Тя погледна притеснено Марс.

— Не мисля, че това е била причината, Мелвин.

— А каква? — попита рязко той. — Каква е била причината?

— Убиецът на родителите ти може да е отмъстил за някаква злина. Или въображаема злина — побърза да добави тя, — която е била извършена срещу него.

— Чакай малко, да не би да казваш, че нашите са извършили престъпление? Че са убили някого и са си получили заслуженото?

— Това е само една възможност — отвърна деликатно Девънпорт. — Малко вероятна, но все пак съществуваща.

— Отказвам да повярвам, че родителите ми са били престъпници.

— Както вече казах, много хора влизат в Програмата за защита на свидетели, без да са извършили престъпление — отбеляза Декър. — Възможно е родителите ти да попадат в тази категория.

— Добре, кога ще го разберем със сигурност?

— Надявам се скоро. Искаш ли да се качим горе?

— Не — отвърна Марс, но въпреки това тръгна по стълбите за втория етаж.

— Не мога да повярвам, че всичко това е тук!

Намираха се в стаята на Марс, който оглеждаше плакатите по стените.

— И леглото ми! — възкликна той и постави ръка на таблата. — Имам чувството, че съм се върнал двайсет години назад.

— Но не си, Мелвин — каза Декър. — Това е настоящето.

Декър потърси опора и облегна широкия си гръб на стената. В мига, в който кракът му стъпи на стълбите, отново започна да вижда всичко в синьо, както се бе случило и при първото му посещение с Богарт.

Джеймисън забеляза това, макар да не знаеше причината. Девънпорт също го изгледа с любопитство и му се усмихна окуражително.

Когато се озова в стаята на Марс, Декър събра достатъчно сили, за да понесе синьото около себе си, поне до такава степен, че умът му да започне да функционира нормално.

— Сети ли се нещо? — попита той.

Марс обиколи стаята.

— Какво се е случило с нещата ми?

— Връщал ли си се тук след убийството на родителите ти?

— Не. Не ми позволиха. Беше местопрестъпление. Отседнах при приятели. А после ме арестуваха. Идвам тук за пръв път след смъртта им.

Девънпорт отиде при него.

— Защо не поседнеш на леглото? Затвори очи и остави спомените да те върнат към последното ти идване в тази къща или тази стая? Може да помогне. Може да си спомниш нещо, което да ни е от полза.

— Настина ли смяташ, че ще помогне?

— А мога и да те хипнотизирам.

Марс се намръщи.

— Не можеш.

— Така ли мислиш? — попита тя с усмивка. — Искаш ли да се обзаложим?