Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Да?

Очите на Марс плувнаха в сълзи.

— По начин, който ме уплаши. Сякаш… сякаш ме мразеше.

— Добре. Разговаряхте ли?

Той поклати глава.

— Бях уплашен. Реших да се кача в стаята си, когато той каза нещо.

— Какво каза?

— Каза… каза, че съжалява.

Девънпорт погледна Декър и Джеймисън. Изражението й подсказваше, че очевидно не е очаквала този отговор. Декър обаче не бе изненадан.

Тя се обърна към Марс.

— Каза ли за какво?

Той поклати глава.

— Не, просто стана и излезе.

— Имаш ли представа какво е имал предвид?

Марс отново поклати глава.

— На следващия ден попитах майка ми.

— Какво ти каза тя?

— Разплака се, после избяга от стаята.

— Разказа ли това на полицията?

— Не, не се сетих. Искам да кажа, че… нямах представа какво не е наред. Никога не ми е хрумвало, че може да е свързано със смъртта им.

Девънпорт погледна Декър.

— Нещо друго? — прошепна тя.

Декър пристъпи напред, но без да застава в полезрението на Марс. Каза нещо на ухото на Девънпорт. Тя го погледна странно, после се обърна към Марс.

— Мелвин, баща ти… баща ти казвал ли ти е някога, че те обича?

Джеймисън погледна Декър изненадано.

— Не. Никога.

— Добре. Когато преброя до три, ще се събудиш. И няма да си спомняш нито дума от разговора ни. Окей?

Марс кимна.

Тя преброи до три и погледът му възвърна бавно своя фокус.

— Казах ти, че не можеш да ме хипнотизираш — заяви той.

— Chocha — каза Декър.

Марс го погледна.

— Какво има?

— Ти вече беше под хипноза. Спомняш ли си, че майка ти е споменала думата chocha, докато се е карала с баща ти?

Марс изглеждаше изненадан, после бавно кимна.

— Да, сега си спомних, но след като ти я спомена… Смяташ ли, че е важно?

— Възможно е.

Декър погледна към ъгъла на стаята.

— Онези драскотини на пода… какво имаше там?

— Библиотека.

— С какви книги?

— Най-различни. От съвсем детски до такива, които четях като по-голям. Като тийнейджър не четях много — каза той и се усмихна внезапно.

— Какво има? — попита Декър.

— Нищо.

— Кажи ми защо се усмихваш.

— Баща ми ми четеше, когато бях малък. Погледнато отстрани, изглеждаше странно, нали разбираш, огромен корав мъж да чете книжки на малко момченце.

— Какви книжки? — поинтересува се Декър.

— Всъщност само една. — Марс се усмихна отново. — Дори обичаше да разиграва сценки от нея. Никога след това не го е правил.

— Коя беше книжката? — попита Декър със сериозен тон.

Марс се засмя.

— „Трите малки прасенца“. Каза ми, че той бил Големият лош вълк, който щял да изяде прасенцата. Понякога така се вживяваше, че ме плашеше.

Декър го изгледа продължително, докато Джеймисън и Девънпорт не откъсваха поглед от него.

— Какво има, Декър? — попита Джеймисън.

— Беше най-обикновена книжка с картинки, Декър — добави Марс. — Просто приказка.

— Да — отвърна Декър, потънал в мисли.

Телефонът му иззвъня. Погледна екрана и каза:

— Богарт е.

Отговори, изслуша федералния агент и му зададе няколко въпроса.

— Благодаря, агент Богарт. Много благодаря.

После затвори и изгледа останалите.

— Е? — каза Джеймисън. — Не ни дръж в напрежение.

— Богарт е получил отговор от федералните шерифи.

— Това означава, че родителите ми са били включени в Програмата за защита на свидетели — заключи апатично Марс.

— Не — поправи го Декър. — Не са били.

Двете жени гледаха право в него. Едната зряла, макар да нямаше да остарее и с минута, а другата още дете, което винаги щеше да си остане такова.

Защото и двете бяха мъртви.

Декър седеше на стола в стаята си в мотела и се взираше в снимката на съпругата си и дъщеря си.

Изваждаше я винаги когато го обземаше чувство на тъга или безнадеждност или изпиташе нужда да види лицата им. Не се тревожеше, че може да ги забрави, че споменът за тях ще потъне в някое затънтено кътче от паметта му и ще избледнее.

В паметта му нямаше затънтени кътчета.

Тя наподобяваше Таймс Скуеър, озарен от безброй светлини и неонови реклами.

Декър изпитваше странно клаустрофобично усещане, сякаш цялото му същество се смаляваше и не бе по силите му да го спре.

Новината, че нито Рой, нито Лусинда Марс са били включени в Програмата за защита на свидетели, му бе нанесла тежък удар. Толкова сигурен беше, че е на прав път. Богарт обаче бе проверил догадката му, след което я бе проверил повторно. Федералните шерифи нямаха никаква причина да лъжат или да крият. Ако бяха изгубили свидетел, този факт щеше да бъде документиран подробно.